Робърт Грейвз - Аз, Клавдий

Прибра се в началото на пролетта и отпразнува своя триумф. Цялото население на Рим се изсипало да го посрещне на двайсет мили от града. Край храма на Сатурн била вдигната голяма арка й памет на намирането на орлите. Триумфалната процесия преминала под нея. Имало коли, накамарени с плячка от германските храмове, с неприятелски щитове и оръжия; на други имало живи картини, представящи битка или германски водни божества и планински божества, покорени от римски войници. Труснелда и детето й били качени на кола, с оглавници около шиите, следвани от огромна свита оковани германски пленници. Германик преминал, увенчан в своята колесница, заедно с Агрипина, седнала до него, и петте му деца — Нерон, Друз, Калигула, Агрипинила и Друзила, — седнали отзад. Посрещнали го с повече аплодисменти от всеки друг генерал, минавал в триумф подир Августовия триумф след Акциум. (17 г. от н.е.)

Но аз самият не бях там. Запилял се бях не другаде, а чак в Картаген! Месец преди завръщането на Германик получих записка от Ливия, с която ми нареждаше да се приготвя за пътешествие до Африка. Трябвало им някакъв представител на императорското семейство, за да освети нов храм на Август в Картаген, и аз съм бил единственият, който имал време да свърши тази работа. Щели да ми дадат точни указания как да се държа и как да извърша церемонията и се надявали, че няма отново да стана за смях, та макар и пред очите на африканските провинциали. Веднага се сетих защо ме изпращат. Все още нямаше смисъл да се изпраща който и да било, защото храмът щеше да бъде завършен чак след три месеца. Просто ме изритваха от пътя си. Докато Германик се намираше в града, нямаше да ми позволят да се върна и всичките ми писма до дома щяха да бъдат отваряни. Тъй че изобщо не ми се удаде възможност да разкажа на Германик онова, което толкова отдавна очаквах да му съобщя. От друга страна, Германик си поговорил с Тиберий. Заявил му, че знаел, че изгнаничеството на Постум се дължи на жесток заговор от страна на Ливия — имал сигурни доказателства за това. Ливия на всяка цена трябвало да бъде отдалечена от обществена работа. Действията й не можели да се оправдаят с никакви по-късни деяния на Постум. Съвсем естествено било за него да се опита да избяга от незаслуженото си изгнание. Тиберий се престорил на ужасен от разкритията на Германик; но казал, че не желае да предизвиква обществен скандал, като изведнъж опозори собствената си майка: щял насаме да я обвини в това престъпление и постепенно да й изземе властта.

А всъщност отишъл при Ливия и й разказал най-подробно какво чул от Германик, додавайки, че Германик е доверчив глупак, но намеренията му били съвсем сериозни, пък и римляните и войската толкова го обичали, щото може би щяло да бъде правилно Ливия да се опита да го убеди, че няма никаква вина за онова, в което я обвиняват, освен ако сметнела това под своето достойнство. Додал още, че ще изпрати Германик надалеч веднага щом станело възможно, най-вероятно в Изтока, и че щял отново да настои пред Сената да я нарекат Майка на Отечеството, титла, която тя напълно заслужавала. Намерил най-подходящия тон за този разговор. Тя останала доволна, че той все още се страхувал от нея дотолкова, че да й разкаже всичко, и го нарекла предан син. Заклела се, че не е измисляла обвинения срещу Постум: тази история била скроена вероятно от Агрипина, която Германик слушал сляпо и която се опитвала да го увещае да узурпира монархията. Планът на Агрипина, казала тя, очевидно бил да се създават недоразумения между Тиберий и неговата любеща майка. Прегръщайки я, Тиберий заявил, че въпреки дребните недоразумения, които понякога възниквали помежду им, нищо не било в състояние да скъса връзката, която ги свързвала. Тогава Ливия въздъхнала — тя вече беше старица, минала беше седемдесетте — и обяснила, че работата започвала да й тежи: дали той не можел някак си да я освободи от по-изморителните й задължения и да иска съветите й само за по-важни въпроси и назначения и декрети? Нямало да се огорчи дори ако престане да поставя името й над своето във всички официални документи — не искала да говорят, че живеел под нейно опекунство. Но, добавила, колкото по-скоро успеел да убеди Сената да й дадат тази титла, толкова по-радостна щяла да бъде. Така те изиграли сцената на помирението — ада никой не вярвал на другия.

Тиберий обявил Германик за свой колега в консулството и му казал, че е увещал Ливия да се оттегли от обществените работи, макар за пред хората още да щял да продължава да се преструва, се съветва с нея. Това като че ли задоволило Германик. Но самият Тиберий не се чувствувал никак спокоен. Агрипина почти не разговаряла с него, а като знаел, че Германик и тя са едно цяло, не можел да вярва в искреното им верноподаничество. Освен това нещата в Рим се развивали така, че човек с характера на Германик трудно можел да ги приеме. На първо място — доносниците. Понеже Ливия не му давала достъп до криминалните досиета, нито му позволявала да участвува в контрола над нейната отлично уредена шпионска система — имала платен агент във всеки по-виден дом или институция, — той се принудил да възприеме друг метод. Издал декрет, че ако някой бъде намерен за виновен в заговорничество срещу държавата или в богохулство срещу бога Август, конфискуваните му имущества ще бъдат поделени между неговите обвинители. Заговор срещу държавата се доказваше по-трудно, отколкото богохулството срещу Август. Първият случай на богохулство срещу Август бе този с един шегаджия, млад собственик на продавница, който стоял до Тиберий на Пазарния площад, когато край тях минала някаква погребална процесия. Той изтичал напред и прошепнал нещо в ухото на мъртвеца. Тиберий полюбопитствувал да узнае какво. Човекът обяснил: помолил бил мъртвеца да каже на Август, като го срещне в подземия свят, че дарението му за римския народ все още не е изплатено. Тиберий накарал да арестуват човека и да го екзекутират, задето бил говорил за Август, като че ли той е някакъв обикновен дух, а не безсмъртно божество, и казал, че го изпраща в подземния свят да се убеди сам в грешката си. Месец или два по-късно между другото той изплати цялото дарение. В случай като този Тиберий имаше някакво оправдание, но по-късно и най-невинната обида на Августовото име бе достатъчна да изправи човека на съд за живота му.