Робърт Грейвс - Велизарий

Най-сетне, с настъпването на пролетното равноденствие, потеглихме. Юстиниан и Теодора устроиха внушително изпращане на Велизарий и господарката, а патриархът на Константинопол им даде своята благословия. Качихме се на борда в императорското пристанище недалеч от двореца, където Мраморно море преминава в Босфора. Тук има широки стъпала от бял мрамор, позлатени императорски ладии, декоративни дървета от Изтока, един изящен параклис, където се пазят истинските пелени на Иисус и негов портрет от зрялата му възраст, приписван на евангелист Лука.

Над пристана се издига скулптурна група на бик и лъв в смъртна схватка. Гледахме я със суеверен интерес, защото бикът е символ на ромейските войски, а лъвът — на Северна Африка. Господарката Антонина каза със саркастична усмивка на градския префект, който бе застанал наблизо:

„Обзалагам се на пет хиляди срещу две, че бикът ще спечели борбата. Лъвът е хилав, а бикът, макар и дребен, е от бойка порода.“

За да ни носи щастие, Юстиниан качи на нашия флагмански кораб млад тракиец, току-що приел православната вяра. Преди това се числял към една изчезваща секта, евномианите, които отричат, че Синът може да бъде бог и вечен, тъй като се бил родил, а вечността на родения от жена е абсурдна идея. Онова, което е родено, не би могло по никой начин да бъде единосъщно с нероденото, и обратно. Нероденото си остава завинаги неродено, а роденото не може да отрече акта на зачеването. Ето защо… Както и да е, този младеж бе спасен от еретическата заблуда и стана кръщелник на Велизарий и господарката Антонина, приемайки новото име Теодосий.

Той бе най-красивият мъж, когото съм виждал. Не беше толкова висок и с така великолепно развити мускули като Велизарий, но имаше силно и грациозно тяло и извънредно изразително лице. (Единственият недостатък, който успях да открия у него, беше възслабият му врат с голяма вдлъбнатина при тила.) Но независимо от всичко това Теодосий бе единственият мъж, с когото господарката можеше да си разменя тъй скъпите на сърцето й весели безсмислици. Велизарий притежаваше духовитост, красноречие, нежна привързаност и всички други мъжки качества, които будят възхищение, и нито една жена не е била по-щастлива при избора си на съпруг от моята господарка. Той беше като слънцето, което кръжи в небето и огрява всяка твар и всеки дом, но и той подобно на слънцето не описваше пълен кръг — не можеше да огрее и от север. Тази неспособност се обуславяше от неговата всеотдайност: северната четвъртинка от орбитата му се заемаше от вяра и неведение. А Теодосий грееше, така да се каже, от север с една смееща се светлина, чиято същност ми е много трудно да обясня. Мога само да кажа, че онова, което липсваше у Велизарий, господарката, изглежда, намираше у Теодосий. То не беше много в сравнение с изобилието от добродетели на Велизарий, но имаше изключителна цена в очите на господарката — може би тъкмо поради своята незначителност.

Струва ми се почти невъзможно един мъж да обича две жени едновременно, без дълбоко в себе си да си казва: „На тази държа повече!“ Една жена обаче може спокойно да се окаже в такова — както твърде скоро разбра моята господарка — най-щастливо и в същото време най-нещастно положение. Тя може да намери и за двамата място в сърцето си, но във взаимоотношенията си с нея никой от тях не иска да знае за любовта и към другия. По-достойният от двамата (а господарката по всяко време би признала, че това е Велизарий) е склонен да се отнася не много любезно към нея поради неспособността си да разбере греенето от север и поради желанието си да опише пълна орбита на любов около жена си. Другият пък е до такава степен лишен от чувство на ревност и на дълбока привързаност, че гледа на любовта й към друг мъж не по-сериозно, отколкото на любовта и към самия него. Ведрият му хумор прави всяко силно чувство да изглежда абсурдно.

Тъкмо безметежното лекомислие на Теодосий контрастиращо така ярко с дълбоко моралната сериозност на Велизарий, подтикна господарката Антонина постоянно да ги съпоставя в мислите си. Имаше два повода — случката с пияните масагетски хуни в Абидос и историята с делвите питейна вода недалеч от Сицилия. И двете трябва да бъдат разказани подробно.

След като натоварихме тракийските коне в Перинт, продължихме по Мраморно море до Хелеспонт и една вечер хвърлихме котва до Абидос с намерението да отплуваме рано сутринта на другия ден. Теченията тук са много силни и ни беше необходим хубав североизточен бриз, за да можем да ги преодолеем, но на сутринта нямаше изобщо никакъв вятър. Наложи се да чакаме четири дни докато задуха. Хората получиха разрешение да слязат на брега, където се озоваха без работа. Няма какво толкова да се прави или види по тези места, освен ако човек има вкус към старините — в такъв случай би могъл да стигне на кои до развалините на древната Троя, да слезе от седлото и да обиколи тичешком за щастие гроба на Ахил.