Но аз измърморих:
— Аз или съм пълен идиот, или съм прекалено умен.
Триумфът продължи три дни. На втория ден имаше представления едновременно в цирка и в амфитеатъра. В цирка имаше надбягвания с колесници, общо десет, атлетически състезания и борба между британски пленници и мечки: момчетата от Мала Азия изиграха техния национален танц на мечовете. В амфитеатъра бяха представени живи картини: нападението и плячкосването на Колчестър; подчиняването на неприятелските вождове и едно сражение между триста катувелауни и триста тринованти, с колесници и пехота. Победиха катувелауните. На утринта на третия ден имаше още конни състезания и една битка между катувелаунски бойци с широки мечове и един отряд от нумидийски бойци с копия, пленени от Гета предишната година. Катувелауните спечелиха лесна победа. Последното представление се състоя в театъра — имаше пиеси, интермедии и акробатически танци. През този ден Мнестер беше неповторим; и зрителите го накараха да изиграе своя танц на триумфа в „Орест и Пилад“ — той беше Пилад — три пъти едно след друго. На четвъртия път им отказа. Подаде глава през завесата и викна шеговито:
— Не мога да изляза, уважаеми. Орест и аз сме заедно в леглото.
След това Месалина ми каза:
— Ще те помоля да поговориш строго с Мнестер, мили ми съпруже. Прекалено самонадеян е за човек с неговата професия и с неговия произход, макар наистина да е незаменим актьор. На два-три пъти, докато те нямаше, той се отнесе много грубо с мене. Когато го замолих да репетира с трупата си един от любимите ми танци за едно празненство — знаеш, че аз ръководех всички игри и представления, защото Вителий нямаше време за това, а междувременно открих, че Харпократ, министърът, постъпва непочтено и трябваше да го екзекутираме, а пък Феронакт, когото назначих на негово място, трудно усвояваше работата, — та, все едно де, много ми беше трудно и Мнестер, вместо да ми помогне, ужасно се инатеше. О, не, каза ми, не можел да постави „Одисей и Цирцея“, защото нямало ни един, достатъчно надарен да изиграе Цирцея за неговия Одисеи, а когато му предложих да изпълни „Минотавъра“, заяви, че Тезей била роля, която ненавиждал да изпълнява, но че, от друга страна, било под неговото достойнство да танцува в роля, по-малка от тая на цар Минос. Ето така ми пречеше през цялото време. Просто отказваше да разбере, че аз те представлявам и че направо е длъжен да прави каквото му казвам: ала не го наказах, защото си помислих, че ти не би желал. Затова изчаках.
Повиках Мнестер.
— Слушай, гърче такова. Това е моята съпруга, господарката Валерия Месалина. Римският Сенат я цени толкова високо, колкото и аз: удостоиха я с високи почести. По време на отсъствието ми тя изпълняваше някои от моите задължения и се справи отлично. Сега ми се оплака, че си отказал да й помагаш и си се държал нахално. Разбери едно: ако господарката Месалина ти нареди да направиш каквото и да било, макар подчинението на заповедите да накърнява професионалната ти суета, трябва да й се подчиниш. Каквото и да било — запомни това, гърче такова, и то безропотно. Всичко — каквото и да било то.
— Слушам, Цезаре — отвърна Мнестер, коленичейки с насмешлива покорност, — и те моля да простиш глупостта ми. Не бях разбрал, че ще трябва да се подчинявам на господарката Месалина във всичко, мислех, че само за някои неща.
— Добре, сега най-сетне разбра.
С това завърши моят триумф. Войската се завърна в Британия, аз се върнах към гражданските дрехи и към задълженията си в Рим. Вероятно никому на този свят няма да се случи пак, както е сигурно, че никому не се е случвало преди, да ръководи първото си сражение на петдесет и три годишна възраст, без преди туй, в младостта си, да е служил каквато и да било военна служба, да спечели голяма победа и никога след туй да не стъпи на бойното поле.
Продължих да въвеждам реформите си в Рим и най-вече сторих всичко по силите си, за да създам чувство за обществена отговорност у моите подчинени. Назначих чиновниците при държавната хазна, които бях обучил, и ги оставих на тези длъжности за три години. Изхвърлих от конническото съсловие управителя на Южна Испания, защото не можа да се оправдае от обвиненията, отправени срещу му от войските ни в Мавритания, че е ограбвал половината от полагаемото им се жито. Получиха се и други обвинения за измама срещу му и той трябваше да заплати сто хиляди златици. Обиколи поред всичките си приятели, опитвайки се да спечели съчувствието им, разправяйки, че обвиненията били измислени от Посид и Палас, които обидил, напомняйки им, че са от робски произход. Но не му повярваха. В едно ранно утро този управител домъкнал всичките си домашни принадлежности, около триста големи товарни коли, пълни с най-ценни вещи, на мястото, определено за публични разпродажби. Това предизвикало голямо вълнение, защото той притежаваше ненадмината сбирка от коринтски съдове. Всички търговци и ценители се струпали там, Е облизвали устни и лакомо оглеждали предложените предмети. „Бедният Умбоний е свършен — разправяли те. — Сега вече ще можем да си купим евтино нещата, които отказваше да ни продаде, когато му предлагахме за тях истинските цени.“ Но останали разочаровани. Когато забили копието в земята, за да се разбере, че публичното наддаване започва, единственото, което Умбоний продал, било сенаторската си роба. После накарал да изтеглят копието в знак, че наддаването е свършило и в същата вечер, в полунощ, когато отново се позволяваше да минават товарни коли по улиците, отнесъл вещите си у дома. Просто искал да покаже на всички, че все още има много пари и може да си живее охолно като обикновен гражданин. Обаче аз не оставих тази обида да мине безнаказано. През същата година наложих висок данък на коринтските съдове и той не можа да се укрие, защото публично бе показал сбирката си и дори я бе оповестил със списък на дъската за наддаване.
Читать дальше