Ерика Джонг - Страх от летене

Нямаше спасение и от малкия д-р Реймонд Шрифт, натрапника, дето махаше на русата стюардеса (на име Ненси), все едно че вика такси. (Ходех при д-р Шрифт в продължение на една незабравима година, когато, едва четиринадесетгодишна, исках да уморя себе си от глад като наказание за това, че бях допуснала да ме начукат с пръст върху дивана в дневната на родителите ми. Той все настояваше, че конят от моите сънища е баща ми и че менструацията ми ще се възстанови, стига да приема „ше зъм жена“.) Зад него се усмихваше плешивият д-р Харви Смъкър, с когото се консултирах, когато първият ми съпруг реши, че е Исус Христос, и заплашваше, че ще ходи по водата на езерото в Сентръл парк. После идваше суетният д-р Ърнест Клъмнер, облечен в костюм по поръчка, предполагаем „блестящ теоретик“, чиято последна книга представляваше психоаналитично изследване на Джон Нокс. Зад Клъмнер седеше д-р Стентън Рапопорт-Розен с черната брада; той пък стана прочут в нюйоркските психоаналитични среди след преселването си в Денвър, където създаде нещо, наречено „Крос-кънтри групова ски-терапия“. Следваше д-р Арнолд Ааронсън; преструваше се, че играе шах на магнитна дъска с новата си съпруга, певицата Джуди Роуз (негова пациентка до миналата година). И двамата тайно се оглеждаха дали някой ги наблюдава и за секунда нашите погледи с Джуди Роуз се срещнаха. Джуди Роуз нашумя през петдесетте с това, че записа серия от сатирични балади за псевдоинтелектуалния живот в Ню Йорк. Изпя с хленчещ и преднамерено немузикален глас сагата за едно еврейско момиче, което ходи на курсове в Ню Скул, чете Библията заради прозата, говори за Мартин Бубър в леглото и се влюбва в своя психоаналитик. Сега вече се беше вживяла напълно в създадената от нея роля.

Освен психоаналитиците, техните съпруги, екипажа и няколкото случайно попаднали тук простосмъртни в самолета пътуваха и техни деца, тръгнали на разходка. Синовете бяха навъсени юноши с широки гащи и коси до раменете; младите господа гледаха родителите си с огромна доза цинизъм и видимо презрение. Самата аз си спомням, че когато пътувах в чужбина с нашите като тинейджър, винаги се преструвах, че не съм с тях. Опитвах се да ги загубя в Лувъра! Да се размина със създателите си в Уфици! Да вися сама в някое парижко кафене на една кока-кола и да се преструвам, че тези шумни хора на съседната маса не са — макар че си беше повече от ясно тъкмо обратното — моите родители. (Видите ли, преструвах се на изгнаник от Изгубеното поколение, докато родителите ми се намираха на крачка от мен.) И ето ме отново в миналото, а може би в лош сън или в лош филм: „Психоаналитик“ и „Синът на психоаналитика“. Самолет, тъпкан с психодоктори и моето юношество — навсякъде около мен! Увиснала във въздуха над Атлантика със сто и седемнайсет психоаналитици, много от които бяха чували дългата ми, тъжна и вероятно отдавна забравена от тях история. Идеално начало за кошмара, в който щеше да се превърне пътуването.

Летяхме за Виена и поводът беше исторически. Преди векове, преди войни, през 1938, когато нацистите заплашиха семейството му, Фройд избяга от прочутата си приемна на „Бергасе“. През годините на Третия райх в Германия беше забранено дори споменаването на името му, а психоаналитиците биваха изселвани (ако имаха късмет) или пращани в газовите камери (ако нямаха). Сега Виена ги посрещаше отново, и то с големи почести. Дори беше открит музей на Фройд в старата му приемна. Кметът на Виена щеше да ги приветства и да даде прием в тяхна чест във виенското псевдоготическо кметство. Примамките включваха още безплатна храна, безплатен шнапс, разходки по Дунава, екскурзии в лозята, песни, танци, научни доклади и речи и пътуване до Европа, което щеше да бъде приспаднато от данъците. И най-вече щяхме да се порадваме на доброто старо австрийско Gemiitlichkeit. Хората, които бяха измислили scmaltz (и крематориумите), сега щяха да покажат на психоаналитиците колко добре дошли бяха те отново.

Добре дошли отново! Добре дошли отново! Поне на тези от вас, които надживяха Аушвиц, Белзен, лондонските бомбардировки и кооптацията на Америка. Willkommen! Австрийците са самото очарование!

Въпросът дали конгресът да се проведе във Виена беше горещо обсъждан в течение на години и сега мнозина от психоаналитиците пътуваха за там с неохота. Антисемитизмът беше само част от проблема, а съществуваше и възможността радикално настроените студенти от Виенския университет да организират демонстрации. Психоаналитиците не се ползваха с благоволението на новата левица поради това, че бяха прекалено големи индивидуалисти. Според левичарите те не правеха нищо, за да спомогнат за „световната борба за комунизъм“.

Читать дальше