Ерика Джонг - Страх от летене

[# Strasscnbahn (нем.) — трамвай. — Б. пр.]

Твърд кур — отсякъл Фройд, вземайки тяхната мания за наша.

Фалоцентрик — нарекъл пък някой някога Фройд. Защото докторът считал, че слънцето се върти около пенис. А дъщерята — също.

И възможно ли е било да се протестира? Преди и жените да започнат да пишат книги, медалът имал само една страна. Векове наред книгите били писани само със сперма, не и с менструална кръв. До 21-вата си година аз например мерех оргазмите си с тези на леди Чатърлей и се чудех какво не ми беше наред. А изобщо не ми хрумваше, че Леди Чатърлей беше всъщност мъж. Че тя беше всъщност Д. Х. Лоурънс.

Фалоцентрик. Един и същ проблем и при мъжете, и при жените. Моя приятелка наскоро попадна на следното твърдение:

ПРОБЛЕМЪТ НА МЪЖЕТЕ СА МЪЖЕТЕ.

ПРОБЛЕМЪТ НА ЖЕНИТЕ — ПАК МЪЖЕТЕ.

Веднъж, за да впечатля Бенет, му разказах за церемонията по посвещаването на Ангелите на ада, в частта й, когато новопосветеният трябва да излиже жена си, която е в мензис, пред очите на всички присъстващи.

Бенет не отвърна нищо.

— Е, не е ли интересно? — ръчках аз. — Страхотно е!

Пак нищо.

Продължих да човъркам.

— Защо не си купиш кученце и не го обучиш? — рече накрая той.

— Заслужаваш да те опиша в „Нюйоркски психоаналитик“ — отвърнах му аз.

Медицинският факултет на Виенския университет представлява сграда с колони, студена като пещера. Едва издрапахме по безкрайните стълби. Горе, около бюрото за регистрация, се мотаеха тълпи от психодоктори.

Млада австрийска досадница, облечена в червено и с очила във формата на домино, побъркваше всички с регистрационните документи. Говореше измъчен английски, зазубрен от учебник. Бях сигурна, че е жена на някой от австрийските участници. Едва ли беше повече от 25-годишна, но се усмихваше с цялото самодоволство, полагащо се на една истинска фрау Доктор.

Показах й писмото си от списание „Voyeur“, но тя отказа да ме регистрира.

— Защо?

— Защото не зме оторизирани да допускаме вътре пресата — отвърна ехидно госпожата. — Зстрашно зъ-жалявам.

— Сигурно!

Чувствах, че гневът нахлува в главата ми като пара в тенджера под налягане. Нацистка кучка — мислех си, — проклета тъпанарка!

Бенет ме погледна, сякаш ми казваше с поглед: „Успокой се!“ Не понасяше да правя сцени на публично място. Опитът му да ме озапти обаче само ме разяри допълнително.

— Вижте, ако не ме допуснете на конгреса, ще напиша и за това!

Знаех, че след като започнат заседанията, можех да вляза директно в залата и без значка, така че разправията всъщност нямаше кой знае какво значение. А пък и не ми пукаше дали въобще ще публикувам въпросната статия. Аз бях шпионин, изпратен на разузнаване от външния свят. Шпионин в храма на психоанализата.

— Сигурна съм, че не искате да опиша как психоаналитиците се страхуват да допуснат журналисти на своите срещи, нали?

— Зстрашно зъжалявам — непрекъснато повтаряше австрийската кучка. — Но аз наизтина не зъм оторизирана да ви пусна…

— И само изпълнявате заповеди, предполагам!

— Замо имам нареждания, които зледвам — настояваше дамата.

— Вие и Айхман.

— Моля? — не ме чу тя.

Но беше някой друг. Обърнах се и го видях — рус, чорлав англичанин, с лула, стърчаща от устата му.

— Ако поне за малко престанете да демонстрирате параноя и използвате чара си вместо груба сила, сигурен съм, че никой не би могъл да ви устои — уточни той. Усмихваше ми се по начин, по който може да се усмихва само мъж, дето все още лежи върху теб след особено хубаво чукане.

— Трябва да сте психоаналитик — отбелязах. — Никой друг не би подхвърлял наоколо така свободно думата „параноя“.

Непознатият се ухили.

Носеше много тънка бяла памучна индийска риза; през нея прозираха къдравите, рижи косми на гърдите му.

— Нахална путка! — изтърси той. След което сграбчи с пълна шепа задника ми и го замачка продължително и игриво.

— Имаш хубав задник — каза ми. — Ела, аз ще се погрижа да влезеш в залата.

Разбира се, оказа се, че не притежава никакви пълномощия, но това разбрах едва по-късно. Щъкаше напред-назад толкова делово, че човек можеше да го вземе за най-главния на конгреса. Той наистина председателстваше едно от предварителните заседания, но по въпроса за пресата беше пълен аут. Всъщност кой ли го беше грижа за пресата? Единственото, което исках, беше да продължи да ме стиска по задника. Бих го последвала навсякъде. В Дахау, Аушвиц, където и да било. Погледнах отсреща към Бенет — говореше много сериозно със свой колега от Ню Йорк.