Джеймс Джойс - Мъртвите

— Как се казваше песента, която пеехте, господин Д’Арси? — попита тя.

— Казва се „Девойката от Огрим“ — отвърна Д’Арси, — но не можах да си я спомня както трябва. Защо? Вие знаете ли я?

— „Девойката от Огрим“ — повтори тя. — Не можех да се сетя за името.

— Много хубава песен — рече Мери Джейн. — Съжалявам, че гласът ви не е в ред тая вечер.

— Слушай, Мери Джейн — подзе леля Кейт, — стига си досаждала на господин Д’Арси. Не позволявам да му досаждаш!

Като видя, че всички са готови да тръгват, тя ги поведе към вратата, където започнаха да се сбогуват.

— Хайде, лека нощ, лельо Кейт, и благодаря за приятната вечер.

— Лека нощ, Габриел. Лека нощ, Грета!

— Лека нощ, лельо Кейт, благодаря ти за всичко. Лека нощ, лельо Джулия.

— Ах, лека нощ, Грета, не те видях.

— Лека нощ, господин Д’Арси. Лека нощ, госпожице О’Калахан.

— Лека нощ, госпожице Моркън.

— Лека нощ, още веднъж.

— Лека нощ на всички. Приятен път.

— Лека нощ. Лека нощ. 21 21 Хоралното сбогуване напомня финала на сцената с лудостта на Офелия (Хамлет, IV, 5) и предвещава мотива на смъртта в края на разказа.

Утринта бе още тъмна. Мътна жълта светлина се стелеше над къщите и над реката под сякаш схлупения свод. В краката бе кишаво и само тук-там върху покривите, връз парапета на кея и по железните огради се виждаха ивици и петна сняг. Фенерите още мъждееха, червеникави в навъсения здрач, а отвъд реката Съдебната палата заплашително се врязваше в натежалото небе.

Тя вървеше пред него с Бартел Д’Арси, пъхнала под мишница кафявия пакет с обувките си и приповдигнала роклята си с ръце, за да я пази от кишата. В позата й вече нямаше никаква грация, но очите на Габриел още блестяха от щастие. Кръвта бе като буря в жилите, а мислите бушуваха: горди, радостни, нежни, неустрашими.

Тя вървеше пред него тъй леко и тъй изправена, че той пламна от желание безшумно да изтича подир нея, да я сграбчи през раменете и да й каже на ухото нещо глуповато и нежно. Виждаше му се тъй крехка, че той страстно пожела да се пребори с нещо, за да я защити, и после да останат насаме.

Като звезди в паметта му проблясваха тайни мигове от техния интимен живот. Утро. На масата до чашата му лежеше светловиолетов плик и той го галеше с ръка. Птички чуруликаха в бръшляна и слънчевата паяжина на пердето светликаше по пода: от щастие не можеше да преглъща. Те стояха на препълнения перон и той пъхаше билета в топлата й длан под ръкавицата. Стоеше до нея на студа и гледаше през решетката на прозореца как духач на стъкло прави бутилки в пламтящата пещ. Беше много студено. Лицето й, дъхаво в студения въздух, бе съвсем близо до неговото; внезапно тя се провикна към работника пред пещта:

— Горещ ли е огънят, сър?

Но човекът не можа да я чуе поради рева на пещта. Слава богу, иначе би могъл да й се тросне грубо.

Още по-нежна вълна радост бликна от сърцето му и се понесе в топли струи по жилите му. Мигове от живота им заедно, за които никой не знаеше и нямаше да узнае, проблясваха и озаряваха паметта му като нежния огън на звездите. Той закопня да й припомни тия мигове, да я накара да забрави скучните години на съпружеския живот и да си спомня само миговете на възторжен унес. Защото годините, чувстваше той, не бяха угасили нито неговата, нито нейната душа. Децата им, литературните му занимания, домакинските й грижи не бяха смогнали да угасят докрай нежния огън в душите им. Веднъж й бе писал: Защо ли думи като тия ми се струват тъй сиви и студени? Нали затуй, че няма истински нежна дума, с която да те назова?

Като песенно ехо тия писани някога думи долетяха от давното време. Той закопня да остане насаме с нея. Когато другите си отидат, когато той и тя се приберат в стаята си в хотела, тогава щяха да бъдат заедно. Той нежно щеше да я позове:

— Грета!

Може би тя нямаше веднага да го чуе: щеше да се съблича. После нещо в гласа му щеше да я събуди. Тя щеше да се извърне и да го погледне…

На ъгъла на „Винарска“ намериха файтон. Той се радваше, че трополенето им пречи да говорят. Тя се взираше навън през прозореца, но някак уморено. Другите рядко продумваха, само за да посочат някоя сграда или улица. Конят морно галопираше под навъсеното утринно небе и теглеше старото раздрънкано купе, а Габриел отново се намери във файтона заедно с нея, двамата запрепускали да стигнат навреме за кораба, запрепускали към своя меден месец.

Когато файтонът прекосяваше О’Конъловия мост, госпожица О’Калахан рече: