Фьодор Достоевски - Братя Карамазови

Впрочем аз дори съм доволен от това, че романът ми се раздели от само себе си на две истории „цялостно единни по същество“: като се запознае с първата история, читателят вече сам ще може да реши — заслужава ли си да се занимава с втората. Разбира се, никой не може да го накара — може да захвърли книгата още на втората страница от първата история и да не я отваря повече. Но пък нали има и такива деликатни читатели, дето на всяка цена ще искат да я дочетат докрай, за да не сгрешат в безпристрастната оценка; такива са например всички руски критици. Та точно пред тях ми поолекна на сърцето: въпреки цялата им акуратност и добросъвестност аз им давам все пак най-основателен предлог да зарежат историята още на първия епизод от романа. Е, това е целият предговор. Напълно съм съгласен, че е излишен, но тъй като е написан вече, нека остане.

А сега да започнем.

Алексей Фьодорович Карамазов беше третият син на помешчика от нашата околия Фьодор Павлович Карамазов, толкова известен на времето (а и сега още споменаван тук) покрай трагичната си и загадъчна смърт точно преди тринадесет години, за която ще разкажа, когато му дойде ред. А сега ще кажа за този „помешчик“ (както го наричаха при нас, макар че цял живот почти никак не беше живял в имението си) само това, че беше странен тип човек, който обаче се среща доста често, именно тип на човек не само нищожен и развратен, но заедно с това и загубен — обаче от ония загубени хора, които прекрасно умеят да уреждат имуществените си въпроси и комай само тях. Фьодор Павлович например беше започнал почти от нищо, беше съвсем дребен помешчик, обикаляше чуждите трапези, все гледаше да е на прехрана някъде, а същевременно в момента на смъртта му у него се намериха към сто хиляди рубли суха пара. И в същото време той все пак през целия си живот остана един от най-загубените смахнати в цялата ни околия. Пак ще повтаря: не става дума за глупост — повечето от тия налудничави хора са доста умни и хитри, — те са именно загубени, и то по един особен, национален начин.

Той беше два пъти женен и имаше трима синове — най-големият, Дмитрий Фьодорович, от първата съпруга, а другите двама, Иван и Алексей — от втората. Първата жена на Фьодор Павлович беше от доста богатия и знатен род на дворяните Миусови, също помешчици от нашата околия. Как се беше случило, че момиче със зестра, пък и красиво, и на това отгоре от ония живи умници, които вече често се срещат в днешното ни поколение, но са се появявали и по-рано, е могло да се омъжи за такъв нищожен „мухльо“, както всички го наричаха тогава, няма да обяснявам твърде. Аз например познавах една госпожица, още от миналото „романтично“ поколение, която след няколкогодишна загадъчна любов към един господин, за когото впрочем всеки момент можеше да се омъжи най-спокойно, накрая сама си изпосъчини разни непреодолими пречки и в една бурна нощ се хвърли от висок бряг, подобен на скала, в доста дълбоката и бърза река и загина в нея просто от каприз, единствено за да прилича на Шекспировата Офелия 2 2 … Шекспировата Офелия… — Споменаването на Офелия, свързано тук с идеята за женската еманципация, цели да посочи „западната природа“ на тази идея. — (Бел. С.Б.) , и то до такава степен, че ако тази скала, тъй отдавна избрана и обикната от нея, не беше тъй живописна, а на нейно място имаше само прозаичен плосък бряг, може би изобщо нямаше да се самоубие. Този факт е истински и вероятно в нашия руски живот през последните две-три поколения такива или от подобен род факти е имало доста много. Така и постъпката на Аделаида Ивановна Миусова е била несъмнено отзвук на чужди веяния и също на мисълта навек пленена 3 3 … мисълта навек пленена . — Цитат от стихотворение на Лермонтов, прев. Кр. Станишев. — (Бел. С.Б.) . Тя може би е искала да прояви женска самостоятелност, да се изправи срещу обществените условности, против деспотизма на своя род и семейство, а услужливата фантазия я е убедила, макар и само за миг, да речем, че Фьодор Павлович въпреки своето положение на храненик все пак е един от най-смелите и най-присмехулни хора на оная преходна към всичко по-добро епоха, докато той беше само злобен шут и нищо повече. Пикантното беше също и това, че историята свърши с отвличане, а това се оказа много привлекателно за Аделаида Ивановна. Фьодор Павлович пък дори и поради социалното си положение беше твърде подготвен тогава за всякакви подобни истории, защото страстно желаеше да си уреди кариерата по какъвто и да било начин; а да се вмъкне в едно добро семейство и да вземе зестра, беше много привлекателно за него. Колкото за взаимна любов, такава май изобщо нямаше — нито от страна на булката, нито от негова страна, макар Аделаида Ивановна да беше хубавица. Така че този случай беше може би единствен по рода си в живота на Фьодор Павлович, извънредно голям сладострастник през целия си живот, готов веднага да се лепне за коя да е фуста, стига само тя да го повика. А същевременно единствено тази жена не беше предизвикала особена страст у него.

Читать дальше