Уилям Дийл - Тай Хорс

— Същият Хари от едно време.

— Всичко това е негова версия, накарай го да я докаже.

— Нямах това предвид. Получил ли си е той визата.

— Ако се държи както трябва, мисля, че ще мога да уредя нещо.

— Искам нещо по-конкретно от тия приказки. Искам да знам каква сделка мога да му предложа, ако той ни го открие.

— Ако той ни го открие, ще му осигурим протекци и ще го измъкнем от Тайланд.

— Сигурен ли си?

— Какво толкова си се загрижил?

— Когато давам някакво обещание, държа то да се спазва.

— Добре, имаш думата ми. Значи приемаш?

Хатчър го изгледа втренчено и след това остави пистолета на масата.

— Цената ми е двеста трийсет и шест хиляди и шестотин долара.

— Какво!

— Това са по двеста долара на ден за всеки от дните, които прекарах в оная гадна дупка.

— Я ела на себе си бе, човек.

— Съвсем на себе си съм, Хари.

— Откъде да ти намеря толкова нари?

— Ей, аз съм Хач, не забравяй! Ти разполагаш с частни сметки по целия свят — Панама, Швейцария, Бахамските острови. Сигурно и още някъде си поскътал туй-онуй. Няма да се пазариш за няколко долара, я?

— Ама ти си богат, Хач.

— Това е обезщетение за нанесени вреди, Хари. Цената не подлежи на дискусия. Или приемаш, и пи се отказваш.

Усмивката на Слоун се разтегна чак до ушите му, очите му отново заприсвяткаха игриви пламъчета.

— Дори си мислиш, че цената ти е ниска, нали? Познавам но очите ти, приятелче. Изгубил си стръвта си. Липсва ти старата адреналинова помпа. Прекалено спокоен е сганал животът ти. Но, дявол да ю вземе, добрата стомана ръжда не хваща.

Слоун отчасти беше нрав. Но не обърканите и противоречиви чувства, не спомените накараха Хатчър да се реши да се върне към стария живот, към местата, на които се беше заклел никога повече да не стъпи, към хората, които мислеше, че никога повече няма да види, към това да работи за Слоун, когото преди време искаше да убие. Причината беше Коуди, човекът който преди му беше много повече от приятел, в несравнима степен по-близък от Слоун, защото Мърф Коуди винаги беше постъпвал честно с него.

— Захващам се с тая работа заради Мърф Коуди и заради Стареца, ясно ли ти е? Това няма нищо общо с теб и мен. Ако Коуди е там, ще го намеря. Ако не е, ще ти съобщя за това. А ако ти някога отново дойдеш тук, ще те пратя за храна на рибите.

Слоун се наклони съвсем близо до него — широко усмихнат и с игриви пламъчета в очите.

— Знаеш ли какво. Мисля, че говориш сериозно — каза той.

И Хатчър му отвърна с усмивка, макар и не толкова блага.

— Продължавай да си го мислиш — каза той. — От това може да зависи животът ти.

Вече се здрачаваше, когато Джиниа, след като Хатчър й се обади, се върна на яхтата с излетната чанта в ръка. Отвори я и започна да изважда съдържанието й, докато Хатчър направляваше яхтата, изкарвайки я от заливчето в открито море, като се придържаше непосредствено до бреговата ивица.

— Фетучини с пресни зеленчуци от Бърди, домашно приготвени задушени миди, скариди от „Краб Трап“ — изреди му тя това, което беше донесла. — Кога искаш да вечеряме?

— Още сега. Умирам от глад.

— Какво стана с твоя приятел от армията?

Той се наведе и я целуна по шията.

— Отиде си — изръмжа Хатчър и с това изчерпа темата. Тя разбра, че не е редно да пита „Къде отиде?“ Ако той искаше, щеше да й каже. Но явно не искаше повече да говори по този въпрос. Тя просто се чувстваше щастлива, че непознатият си беше тръгнал и Хатчър беше изцяло неин за вечерта.

Джиниа слезе долу, избра една бутилка от превъзходното червено вино в барчето с алкохола и я отвори, за да може виното да подиша малко, преди да си налеят. Притопли храната във фурничката и нареди масата. После пусна радиото и намери някаква тиха приятна, музика.

— Хей — извика тя нагоре към палубата, — защо не я включиш на автопилота и да слезеш да вечеряме?

— Готово — отвърна той с дрезгав глас. Тя чу как двигателите заглъхнаха и котвата цопна във водата, а само след минута и той се появи в салончето.

— Реших да останем известно време на котва. Тъкмо подминахме Сапело Айланд — каза й той, след което потопи пръст във фетучините и опита вкуса им.

— Ама какъв навик имаш — направи му бележка тя.

— Превъзходно — подмина критиката й той и наля и на двамата по чаша от червеното вино. Чукнаха се вдигнаха тост мълчаливо. Той се наведе през масата я целуна нежно, опитвайки вкуса на сухото, ароматно вино от устните й.

— Благодаря ти — прошепна тя. После подхвана лек ненастойчив разговор с въпроса: