Джо Дереске: Убийства в библиотеката

Сега Рут беше в операционната. Куршумът бе заседнал съвсем близо до гръбнака й.

— Искате ли кафе? — попита шефът Галънт, държеше пластмасова чаша.

— Благодаря. Много мило — отвърна Хелма и махна капачето от чашата.

Беше пила кафе само веднъж в живота си, през първата година в института. Стори й се твърде горчиво, за да свикне с тази напитка. Сега предпазливо отпи от черната течност. Вкусът въобще не беше какъвто го помнеше. Всъщност беше почти приятен.

Шефът Галънт седна до нея и разтри врата си отзад. Над тях в ъгъла на стаята работеше цветен телевизор с намален докрай звук. Хелма се огледа за дистанционно управление, искаше да го изключи, но не намери.

— Още ли продължава операцията? — попита Хелма.

Шефът Галънт кимна.

В чакалнята бяха само двамата. По смълчаните коридори на болницата безшумно стъпваха сестри, грижещи се за среднощните нужди на пациентите си.

— И сега, като заловихте мистър Ъпман и неговите приятелчета, не трябва ли да отидете в управлението, за да ги разпитате? — каза Хелма.

— По-късно и това ще направя. В момента с тях се занимават най-способните ни офицери.

— Признаха ли си? — продължаваше да любопитства Хелма.

— Вече разбират, че е по-добре да станат приказливи. А вие как разбрахте, че думата vilke означава „вълчица“?

Шефът Галънт вече вадеше вездесъщия бележник от джоба си.

— Вече ви обясних. Произходът ми е литовски. Знаех, че vilkas означава „вълк“ — бях запомнила част от детско стихче. Лесно се сетих за думата в женски род. Но вие не ми казахте защо Ърни Ларсен си е послужил с тази дума.

Шефът Галънт извади огризан молив от джоба на ризата си.

— Истинското име на Ърни Ларсен е Ернест Лесаускас.

— О, значи литовец от Чикаго. Предполагахме, че е така. И обувките му бяха марка „Рокпорт“, значи не е бил никакъв скитник, нали?

Шефът Галънт се загледа в хората на телевизионния екран.

— Всъщност не.

— Но какъв е бил тогава? — не млъкваше Хелма.

— Според събраните досега сведения трябва да е бил човек, когото моята племенница би нарекла „техноспец“. Блестящ ум, но напуснал рано колежа, отчаян самотник с неясно минало и още по-неясни средства за препитание. По някое време съчинявал ролеви игри.

— Какво е това?

— Създавал светове и образи за фанатични играчи. Като…

— Да, игрите на въображаеми светове. Като „Подземия и Дракони“.

— Нещо подобно. После решил да престъпи границата на закона. Кражби на софтуер, компютърен шпионаж ту за едната страна, ту за другата. Напоследък според нашите данни си е играл на детектив любител.

— Значи когато дойде в библиотеката, той се е вживявал в някаква роля?

— И така може да се каже.

— И за кого е работил този път?

— Временно се е преструвал на почти добро момче, разследвал за една фирма, от която изтичала информация за нови технологии в производството на компютърни чипове.

— И накрая умря в нашата библиотека.

— Очевидно събраната информация, която намерихте и вие, и съучастниците на Ъпман, е била предназначена само за лично ползване от него. Ако знаехме написаното на листчето, след като вече бяхме установили самоличността на Ърни Ларсен, все щяхме да се досетим, че трябва да направим справка в литовско-английския речник.

— Вече ви се извиних за това — напомни Хелма. — И ако аз знаех нещо за самоличността на Ърни Ларсен, разбира се, веднага щях да ви предам листчето.

— Нима?

— Не се съмнявайте — увери го Хелма. — Ами книгата за организационните взаимоотношения? Какво е нейното място във всичко това? Прегледах я цялата и не намерих нищо странно, дори една подчертана дума.

— А проверихте ли под сигналната лепенка на задната корица?

— Не, това въобще не ми хрумна. Хитри, лукави мъже. Роли, преструвки, игри. Значи никога не е имало план за компютъризирането на библиотеката? Само прикритие за компютърен шпионаж. Хората от „Дестини Компютър Систъмс“…

— Която всъщност е филиал на „Уърлд Текнокръси“ — добави шефът Галънт, — лидер в новите компютърни технологии… са предавали крадената информация чрез мистър Ъпман, а той я скривал под сигналната лепенка на досадна книга, която никой друг не би взел от библиотеката. А после?

— Читател с карта, издадена на фалшиво име, взимал книгата…

— И я предавал на „предприемача“ Калвин Уитингтън — довърши Хелма.

— Точно така. И по целия път на кражбата следите са били добре прикрити.

— Затова мистър Ъпман толкова се разстрои, че вадя от колекцията ненужните книги без негово разрешение — страхувал се е да не изхвърля безценната му книга.