Джо Дереске: Убийства в библиотеката

— Трябва да намеря нещо за рязане. Не мога да те оставя.

— И още как можеш. Той знае, че няма как да се помръдна. Сега мисли само как да отърве кожата. Излизай навън да чакаш полицаите.

— Не.

Рут се надигна и я ритна по крака.

— Разкарай се оттук, смотанячко такава!

В края на коридора се разхвърчаха трески.

— Омитай се или аз ще те убия вместо него.

Хелма колебливо тръгна към кухнята. Нож. Имаше нужда от нож.

— Тръгвай! Ще те вземат мътните.

— Ох, Рут!

— Тръгвай!

Хелма профуча през кухнята и нахълта в гаража. Натисна ключа за осветлението. Опипом намери комбито на Ъпман и рязко отвори предната дясна врата. Промуши се вътре. Светлина. Трябваше да си светне с нещо.

Отчаяно натискаше всичко по таблото, търсеше бутона за фаровете. Зад нея автоматичната врата на гаража започна да се надига с тихо бръмчене. Фаровете светнаха и тя изскочи от колата.

Искаше да намери инструменти — чук или брадва. Закле се, че той нямаше да се добере до колата си, за да избяга.

В къщата отекна изстрел.

Рут!

Хелма се вцепени с ръка върху дръжката на някакво шкафче.

Мистър Ъпман е застрелял Рут! Хелма реши да се върне. Направи крачка към вратата.

По тихата улица се завъртя лъч и освети къщата на мистър Ъпман. Полицията бе дошла най-сетне.

Хелма се обърна и изтича от гаража до средата на алеята. Размаха ръце срещу връхлетялата със скърцащи гуми кола, която се закова на три метра от нея. Вратата откъм шофьора се отвори.

— По-бързо! — извика тя. — Той е въоръжен…

Излезлият мъж не беше униформен. Едната му ръка се плъзна нагоре към сакото. Излезе и втори. Делови, спокоен. Отблясък на улична лампа се отрази от нещо, което държеше в ръка.

— Елате насам, госпожо. Тук сме, за да ви помогнем — каза шофьорът.

Хелма се колебаеше. Вторият вдигна ръка към нея и пристъпи на светло.

— Минете оттук, госпожо.

Познаваше този глас, познаваше и модерната прическа. Агентът по продажбите от „Дестини Компютър Систъмс“.

С мощен скок Хелма се хвърли встрани от светлината, зад ъгъла на гаража. Над главата й прелетя парче от мазилка. Не чу изстрел. Просна се на земята и се претърколи под хвойновите храсти, притисна лице в парчетата кедрова кора, нападали около дървото.

Двамата мъже разговаряха тихо, после единият повиши глас:

— Госпожо, ще облекчите положението си, ако излезете оттам.

Хелма не помръдна. Лежеше с лице в кората, връхлетяна от непоносима тъга — мистър Ъпман бе убил Рут. Тя я остави вързана за диванчето и избяга страхливо. А трябваше да остане с нея. Каквото и да се бе случило на Рут, посрещнала го е сама. Същото очакваше и Хелма. Може би трябваше да стане, за да свърши всичко по-бързо.

Сирени. Воят им се усилваше сякаш под тялото на Хелма. Сирени. Полицията идваше.

— Вдигаме си чуковете! — кресна единият мъж.

— Ами тая там?

— Ти какво бе, искаш да ти пръснат задника ли? Забрави я!

Вратата между кухнята и гаража се отвори с трясък, по бетонния под изтропаха тичащи стъпки.

— По-бързо! — викна шофьорът на мистър Ъпман.

Мъжът отдясно отвори задната врата, докато шофьорът изкарваше на заден ход колата от алеята. Мистър Ъпман се гмурна с главата напред върху задната седалка. Гумите изсвириха, двигателят изрева и колата се понесе надолу по улицата с угасени фарове, а задната врата още не беше затворена. Поднесе на завоя. В къщите наоколо прозорците светнаха.

Хелма затича по алеята. Червените и сините мигащи лампи на полицейски коли проблясваха по улицата към къщата на мистър Ъпман. Тук вече бяха две патрулни коли, а в далечината виеха множество сирени.

Хелма разпери ръце пред първата кола. Полицаят свали стъклото на прозореца.

— Натам тръгнаха! Наляво по долната улица. Трима са, в тъмен „Понтиак“. Извикайте линейка! Той застреля приятелката ми.

Полицаят кимна отсечено.

— Госпожо, изчакайте отвън. Следващите колеги ще се погрижат за вас. Линейката също идва.

Шофьорът вече изреждаше кодови номера и имена на улици по радиостанцията.

Хелма се обърна и побягна към къщата, а по улицата прииждаха още патрулни коли. Сирени, светлини. Викове на съседи.

— Госпожо, останете отвън — заповяда усилен от мегафон глас.

— Млъквай! — кресна Хелма и притича през кухнята. — Рут?

Спря пред вратата на хола. В къщата беше тихо.

— Рут? — отново повика тя, по-слабо.

Диванчето пречеше на погледа й. До единия му край в килима попиваше тъмночервено петно. А в другия стърчеше едното стъпало на Рут. Хелма вдиша дълбоко и пристъпи по-наблизо.