Джо Дереске - Убийства в библиотеката

— Каква книга? — пак попита Рут. — Какво става тук?

— Не е твоя работа — прекъсна я той. — Продължавайте — обърна се към Хелма.

— В библиотеката, в обложката на „История на Шотландия“. Но как научихте, че я взех от Обществената библиотека?

— Грижливо сте я записала на свое име. А сега, госпожи, време е да се обадя тук-там — той махна със свободната си ръка към портала в другия край на хола. — Моля ви да запомните, че мога да видя всяко ваше движение. По-здравословно ще бъде да си останете по местата.

— Защо… — обади се Рут, но мистър Ъпман се усмихна само с устни и завъртя револвера към нея.

— Ей сега ще се върна — съобщи им той.

Рут се отпусна на диванчето.

— Нашият добър стар Ъпи май вече не е добродушният, безобиден библиотекар, поставил се в служба на хората? — Тя огледа хола. — Това обзавеждане е най-очебийният пример за синдром на анално напрежение, който съм виждала. Само картините струват нещо.

Рут примижа напрегнато към стените наоколо, после извъртя глава нагоре към картината, окачена над диванчето.

— Божичко, Хелма! Струва ми се, че това е истински Шагал.

Някъде откъм далечната стена се чу метално щракане. Много познат звук. Хелма се наведе напред. На три метра от нея, между гръцка ваза и голяма стъклена фигура на елен, бе поставен апарат с наредени един над друг улеи със сребърни топчета в тях. Топчетата падаха от улей на улей и отмерваха времето. Хелма бе виждала такива часовници в магазин за подаръци. Топчетата се удряха и издаваха звука, който тя чуваше по телефона. Записът или каквото друго отговаряше на обажданията, бе направен в тази къща.

— Според мен трябва да се махаме колкото може по-скоро — каза Хелма на Рут. — Вероятно тези негови телефонни разговори няма да ни се отразят добре.

— Идеята е чудесна, Хелма Зукас. Просто ще станем и ще излезем през парадния вход. Все някоя от нас няма да улучи с първия изстрел.

— Уютно сте се настанили, а? — попита влезлият в хола мистър Ъпман.

— Май не си намерил очилата си? — отвърна Рут.

Светлите му очи хладнокръвно разглеждаха Хелма и Рут. Без очилата и с този нов леден поглед той бе загубил и последната следа от преструвка колко е тих и безобиден. Гледаше ги уверено, без леката глуповатост по лицето, която Хелма често свързваше в мислите си с Албърт Ъпман. Не й се вярваше да действа с оръжието толкова тромаво, колкото понякога боравеше с каталожните чекмеджета.

— Как го правиш това? — не мирясваше Рут. — С контактни лещи?

— Млъкни!

— Не ви е била нужна такава маскировка, за да си придадете вид на библиотекар — отбеляза Хелма.

Мистър Ъпман насочи малкия черен револвер към нея.

— Мисля, че вие ще се чувствате по-удобно в спалнята.

Рут подскочи от диванчето и се изпъна в целия си ръст, с разрошена коса и зейнали кръвясали очи.

— Да не си посмял да я пипнеш, двуличен кретен такъв!

Мистър Ъпман обърна оръжието към нея и се ухили.

— Седни. Държиш се глупаво. Ще е по-удобно за всички, ако двете сте в отделни стаи.

— Значи разделяй и владей? — Хелма отново опита гласа си със сребърния звън, самоуверен и презрителен.

— Ами че това е тъпо — намеси се Рут. — Не ти ли е по-лесно да ни държиш под око, ако сме заедно? Поне аз така щях да направя.

— Сядай, сядай — мистър Ъпман я бутна с цевта. — Настоявам да седнеш.

— Рут е права, мистър Ъпман — каза Хелма, без да помръдне от диванчето. — Ако ни разделите, все някоя от нас ще се опита да избяга.

— Оставете на мен да преценя кое е правилно. Вие — посочи Хелма с револвера — ставайте, а ти сядай — заповяда на Рут.

Хелма и Рут се спогледаха. Мистър Ъпман извади от джоба на шортите си парче пластмасов шнур, приличащ малко на канапчетата, с които връзваха боклукчийските чували. Погледна заплашително Хелма и остави оръжието на пода до коляното си, омота единия край на шнура около лявата китка на Рут. Извади от другия си джоб нож и проби дупка в тапицираната странична облегалка на диванчето, прокара шнура през нея и стегна дясната китка на Рут с другия край. Тя беше принудена да се подпре на облегалката. Той й се усмихна и я тупна по ръката.

— Удобно ли ти е?

Рут го изгледа бясно и се извърна.

— Оттук — посочи той на Хелма и я побутна по гърба с револвера.

Минаха по коридор зад хола и влязоха в спалня, обзаведена в хладно зелено и бяло. Тежка бяла мебел — бюро, гардероб, нощно шкафче до легло с размери, подхождащи по-скоро на кралска спалня. По стените висяха акварели и графики. Хелма не познаваше изобразителното изкуство като Рут, но се досети, че и тези картини са истински.