Николай Дубинин - На лов за тауг-теке

Отстъпвайки встрани, червеникавите безжизнени скали обграждаха задънената клисура като исполинско ветрило. Изглеждаше, че по-нататък няма път. Намазалиев обаче насочи конете по пътечка, извиваща като змия по стръмния склон между огромните скали. Конете, потънали в пот, се катереха нагоре. И изведнъж пътечката прекъсна. Пред нас се откри плоска тераса, по която лениво течеше заблатен ручей, украсен с цветове на иглика — спокойно, тихо алпийско блато сред планинските стръмнини и урви. Наляво бе полето на вечните снегове, то лежеше, откривайки в разрез своята многометрова дебелина, увисналите му надолу езици бяха редом с нас. Отпред и надясно бяха мъртвите, сега вече близки скали. Между тях се простираше каменно плато с белеещи се пластове зърнест сняг.

Намазалиев слезе от коня и се покатери на близката височина. Огледа местността с бинокъла. След това се обърна и леко подсвирна. Снишавайки се между камъните, покатерих се при него и загледах през големия полеви бинокъл. Два козела-теке стояха на най-високата скала отсреща, а други два лежаха на площадката точно под нас. Прекрасните едри животни стояха като изваяни над бездната. Огромните им рога се извиваха сърповидно към гърба им. Теке властваха над величествените, непристъпни скали. Техните тъмни, неподвижни силуети, които увенчаваха исполинската, извисена нагоре каменна твърд, изглеждаха като символи на гордата романтика на живота. Гледах и не откъсвах очи. Ето те и тебе, теке! Най-после се състоя срещата ми с теб — червеникавия могъщ теке, победителя на планините, който не скача, а „лети“ и умее да вижда и подушва врага от километри! Теке почувстваха опасността и трепнаха. Двата, които лежаха, се изправиха и четирите тръгнаха бавно. Скоро изчезнаха между скалите.

— У, дявол! Коня е видял! — каза Намазалиев.

Наложи се отново да се качим на конете и по каменната пътечка да се катерим по дяволската стръмнина. Спряхме пред купчина камъни. Намазалиев прилегна на тях и заразглежда веригата скали надясно.

— Четири тауг-теке — пошепна той, показвайки в далечината една изпъкнала скала, — и един рога̀ надясно.

Два козела стояха неподвижно и два лежаха на каменния склон. По-наляво чифт извити рога се показваха иззад камъните над, линията на хоризонта. Беше топло и тихо, слънцето беше точно в зенита, синьото, сияещо, чисто небе беше съвсем близо до нас. Наляво и зад нас, блестейки, ярко просветваше снегът и правеше въздуха да изглежда като изтъкан от светлина. Предпазливите планински пуйки, които тук се наричат улари, подсвиркваха проточено и мелодично „фииу, фю, фииу“. Големите тъмни лироопашати силуети на три улари, излетели иззад камъните, минаха съвсем наблизо и като че разсякоха ръждивите, залети от слънцето ярки скали. Това беше голяма сполука за мен, защото на малцина се е случвало да видят улари — толкова предпазливи са те и толкова се слива окраската им е фона на гранитните скали.

— Ние с теб ще ти чакаме тук! На камъните няма трева. Надвечер тук ще дойдат — каза Намазалиев.

Ловците поведоха конете надолу, за да не ги забележат теке. Козлите-стражари стояха неподвижно.

Като разглеждах скалите, забелязах още два козела, лежащи на съседния склон. И така, седем теке. Ако слязат по този тесен проход тук, долу, да пасат, ще има славна стрелба. Изведнъж двата стражеви теке бавно се отдалечиха към близкия превал, а после… сърцето трепна и бясно затуптя в гърдите ми. Като че червеникавите камъни оживяха и тръгнаха нагоре. Повече от сто теке, които по-рано не бях забелязал, като река потекоха към превала и застанаха на линията на хоризонта. Обърнаха глави към нас и замряха като силуети от гравюра на светлата линия на небето, гледайки втренчено надолу. Стражите трепнаха, скриха се зад превала и цялото стадо в миг изчезна: сигурно стражите бяха видели ловците, когато те пълзяха обратно.

— У, дявол! — каза Намазалиев. — Сега съвсем избягаха. Ще ги догоним!

Той изпрати съпровождачите ни да ни посрещнат в съседната клисура, където решихме да отидем през превала след козлите. Започнахме да се изкачваме по каменната река, настръхнала от скални отломъци и сипеи ситен чакъл. Беше горещо и се налагаше всеки десет минути да почиваме. На разстояние един изстрел излетя и плавно се понесе голяма ръждивочервена пуйка с бяла опашка отдолу. Вдигнах пушката и разперилият криле силует на улара за миг кацна на мушката, но Намазалиев ме хвана за ръката.

— Почакай! — тихо викна той. — Не стреляй, козел ще изплашиш!

Читать дальше