Уейлънд Дрю - Уилоу

— Сигурно не. Разпръснете се във верига и внимателно претърсвайте навсякъде, по всяка вероятност ще се опитат да минат нощем. Аз трябва да продължа, за да докладвам на Сорша и генерал Каел. Къде е лагерът им?

— На дванайсет левги оттук. Обсаждат замъка Галадорн.

— Галадорн! Това ще е последният скъпоценен камък в короната на Бевморда! Остават само Нелвините, но с тях лесно ще се справим.

Двамата мъже се разсмяха грубо.

— Наслука, приятели! — извика пратеникът на тръгване, — Дано убиете една-две дузини от тези малки прасета до довечера, за да има с какво да нахраним кучетата си.

— А-ах! — изпъшка тихо Барглекат и зарови лицето си още по-дълбоко във влажния мъх.

— Дано срещнеш някое малко прасе като мене, приятелче — едва сдържаше гнева си Вонкар. — Ако не трябваше да пазя детето, това щяха да са ти последните думи!

Пътят скоро отново опустя. Нелвините се скупчиха, за да се посъветват.

— Трябва да се връщаме — каза Уилоу, като трепереше от страх за Кайя и децата. — Ако отидат в селото…

— Ще вземем и малката с нас и така ще ги надхитрим! — възбудено се намеси Мегош.

— Помислете! — пресече ги Вонкар. — Да не искате сами да ги заведем обратно? Не! Ще изпълним задачата си докрай. Хайде, тръгваме към гората.

И така те продължиха по-нататък. На следващия ден достигнаха едно обширно, обвито в изпарения блато. Незнайни доисторически животни тръбяха и виеха смразяващо в далечината. Докато пресичаха местността по отдавна изоставен наколен мост, на два пъти над главите им прелетяха грамадни птици с ципести крила. Тези крила издаваха толкова неприятен и пронизителен звук, че уплашеният Барглекат покри главата си и затича в кръг, запищял като обречен плъх.

Сред мочурищата пътят криволичеше между ниски и полегати хълмове, а после възлизаше към едно просторно плато. Вечерта на другия ден цялата група спря в края на платото и дълго се взира в далечината. Бяха стигнали до кръстопътя на Дайкините, не можеше да има никаква грешка.

Пътят, по който бяха дошли, продължаваше на север, а от запад на изток друг по-широк път го пресичаше, като се губеше и в двете посоки, докъдето им стигаха очите. Дори ако този кръстопът не беше известен на Уилоу от множеството мрачни и страшни Нелвински легенди, той пак щеше да го познае.

Място на смъртта го наричаха легендите, място на крушения и ужас.

Макар че все още бяха далеч от него, ясно се виждаха бесилки, гробове, разлагащи се трупове и белеещи се кости — неми доказателства за това, на което бяха способни Дайкините в омразата и боевете помежду си. От един поглед Уилоу разбра, защо неговите предци бяха избягали на юг и бяха потърсили спокойствие и сигурност в долината, която сега наричаха Долина на Нелвините.

Той затвори очи и, като притискаше силно детето, прошепна:

— Не искам да ходя там, Вонкар. Не мога, не мога.

Войнът сложи ръка на рамото му и каза:

— Трябва, Уилоу. Знаеш, че това е твой дълг.

Когато достигнаха мястото, слънцето беше вече залязло, но последните му лъчи все още обагряха околността в червено. Отблизо всичко изглеждаше още по-ужасяващо — разкривени скелети на трупове на коне и хора се виждаха навсякъде. На бесилките се люлееха гниещи останки, лешояди кръжаха и крещяха неспирно.

— Не ми харесва тук — мърмореше Барглекат.

— Искам да си вървим у дома.

— Тихо! — приглушено рече Вонкар, като оглеждаше местността. — Всички искаме да си вървим у дома, но това ще стане едва след като изпълним задачата си.

— Не може ли поне да стоим по-далеч от тях?

— Барглекат посочи двете клетки за екзекуции, качени на дървено скеле, до което бяха застанали. В едната клетка озъбен скелет, покрит с мръсни дрипи, се държеше с една ръка за металната решетка, а с другата сякаш сочеше към тях.

— Горкият нещастник! — поклати глава Вонкар. — Чудя се, за какво ли престъпление е бил затворен тук.

— М-може би просто е минавал насам? — с треперещ глас предположи Уилоу.

— Не, приятелю. Дори Дайкините не наказват така за обикновени провинения. Трябва да е направил нещо наистина лошо.

Уилоу дълго разглежда другата клетка, но тя стоеше по-назад и в мрака освен купчина парцали не се виждаше нищо друго.

— Хайде да се махаме! — каза Мегош с нисък глас. — Този път и аз съм съгласен с Барглекат. От тези две клетки ме втриса.

Вонкар им даде знак и те се отправиха към единствения храсталак, който се забелязваше наблизо. Бебето започна да хленчи и Уилоу го извади от кошницата.