— Имам две мисии за теб, Парей, свързани и двете с инспектиране на крепости. Искам най-напред да отидеш в замъка Гаяр, за да поразтърсиш онова магаре, което го пази. Как се казваше?
— Берсюме, Робер Берсюме.
— Ще кажеш, значи, на този Берсюме да се съобразява по-добре с получените инструкции. Узнах, че Робер д’Артоа е бил там и е бил допуснат при Маргьорит Бургундска. Това е нарушение на заповедите ми. Кралицата, доколкото можем да я наричаме така, е осъдена на строг затвор, следователно на пълно откъсване от света. Никакъв пропуск не е валиден, за да се влезе при нея, освен ако носи моя или твоя печат. Единствен кралят може да я посети. Но изгледите да му хрумне такава мисъл са нищожни. Така че никакви пратеници, никакви писма. И нека онова магаре знае, че ще му откъсна ушите, ако не ми се подчини.
— Какво искаш да стане с принцеса Маргьорит, монсеньор?
— Нищо. Да остане жива. Тя ми служи за залог и държа да я запазя. Да бдят над сигурността й. Да смекчат режима й по отношение на храната и жилището, ако вреди на здравето й… Второ, щом се върнеш от замъка Гаяр, поемаш на юг с три дружини стрелци и се настаняваш в крепостта Вилньоф, за да подсилиш гарнизона ни срещу Авиньон. Моля те, пристигни там много показно. Карай стрелците да маршируват шест пъти пред крепостта, та от другия бряг да си въобразят, че са пристигнали две хиляди души. Този военен парад ще бъде предназначен за кардиналите. Допълнение към номера, който им подготвям от друга страна. Щом свършиш това, веднага се върни. Може би ще ми бъдеш изключително необходим тези дни…
— … когато въздухът около нас никак не ни харесва, нали, монсеньор?
— Естествено не… Сбогом, Парей. Ще продиктувам инструкциите за теб.
Марини се почувствува по-спокоен. Различните пионки в играта му заемаха вече местата си. Останал сам, той се замисли. После влезе в стаята на секретарите. Дъбови седалки, украсени с резба, опасваха стаята, както хора на църква. Всяко столче бе снабдено с табличка за писане, на която висяха тежести за опъване на пергаментите. А на облегалките бяха прикрепени рогове, пълни с мастило. Регистри и документи бяха натрупани върху четирите страни на въртящи се пюпитри. Петнадесет писари безмълвно работеха там. Марини подписа и запечата мимоходом писмото до крал Едуард и отиде в следващото помещение, където вече се бяха събрали не само извиканите от него легисти, а и други, дошли по собствено желание за новини, като например Бурдьоне и Бриансон.
— Месир, не ви оказаха честта да ви поканят на тазсутрешния съвет, затова ви свиквам сега в съвсем тесен състав.
— Ще липсва само нашият господар, крал Филип — промълви Раул дьо Прел с печална усмивка.
— Нека се помолим душата му да ни подкрепи — каза Жофроа дьо Бриансон.
А Никол дьо Локтие добави:
— Той не се съмняваше в нас.
— Да седнем, месир — покани ги Марини, а когато всички седнаха, поде: — Най-напред трябва да ви уведомя, че преди малко ми бе отнето администрирането на държавното съкровище и че кралят ще се разпореди да бъдат проверени финансите на кралството. Това оскърбление ви засяга ведно с мен. Недейте се възмущава, месир. Силите ни са нужни за нещо по-полезно. Искам да представя съвсем чисти сметки. За тази цел… Замълча, облегна се назад и повтори:
— … за тази цел ще заповядате на всички ваши превота, бирници във всички кралски наместничества и интендантства незабавно да изплатят всичко дължимо, да уредят доставките, текущите строежи, всичко поръчано от кралския двор, без да пропуснат и Наварския двор. Да се разплатят, докато изчерпят всичкото злато, дори и ако плащанията търпят отлагане. А заплатите ще бъдат вписани в графата „дългове“.
Легистите изгледаха Марини, после се спогледаха помежду си. Разбраха, и някои не можаха да сдържат усмивките си. Марини изпука с пръсти, сякаш трошеше орехи.
— Монсеньор дьо Валоа иска да сложи ръка върху хазната? — каза в заключение той. — Нямам нищо против. Ще си изпочупи ноктите да я стърже и ще трябва да търси от другаде пари за интригите си!
Голямата заетост, която цареше на левия бряг на Сена в двореца на Марини, бе нищо в сравнение с онова, което ставаше на десния бряг в двореца на Валоа. Там празнуваха победа. Надаваха се тържествуващи викове и малко оставаше да развеят флагове по прозорците.
„Марини вече не владее държавната хазна!“ Новината, предавана най-напред шепнешком, сега сновеше гласно. Всеки знаеше и държеше да покаже, че знае. Всеки коментираше, всеки правеше предположения, всеки предсказваше, дворецът кънтеше от хвалби, заговорни-чески шушукания и раболепни ласкателства. Най-незначителният бакалавър се караше на лакеите така властно като че ли бе конетабъл. Жените заповядваха по-енергично, дечурлигата пищяха по-силно. Давайки си важност, шамбеланите предаваха един на друг най-сериозно съвсем маловажни нареждания. И дори най-дребният писар в канцеларията бе склонен да се държи като висш сановник.
Читать дальше