Гуин Дайър: Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

По своята същност войникът не се е променил. Независимо дали стреля с бойна прашка от Адриановия вал или се намира в съвременен танк, той си е все същият — войник.

Генерал сър Джон Хакет

Войникът е едно от първите изобретения на цивилизацията и през последните пет хиляди години на съществуване на армиите не е претърпял почти никакви промени. Иранските юноши доброволци, препъващи се през минните полета край Басра през 1984 година и обречените британски батальони, превземащи поредната кота по време на юлското настъпление при река Сома през 1916 година, вземат участие в абсолютно същия по вид ритуал на саможертва и изтребление, който е унищожил младите мъже на Рим при Кан през 216 г. пр.н.е. Емоциите, залозите и изходът са на практика едни и същи. Битката — централният акт на цивилизованите бойни действия, е уникално събитие, в което обикновените мъже се бият и умират с такава готовност, като че ли всичките тези ненормални действия са напълно нормални и приемливи. А промените в оръжията и тактиката в ни най-малка степен не са допринесли за каквато и да било трансформация в характера на тези съществени елементи.

Промяната е възможна и напълно реална, но тя касае последиците от войната. Силата е основният и единствен аргумент, алфата и омегата, а веднъж приведена в действие, единственият ефективен отговор, който остава, е още по-голямата сила. Вътрешната логика на войната много често е превръщала военните действия в конфликти, далеч по-големи по своите мащаби, отколкото е съдържала значимостта на първоначалния проблем, превърнал се в нейно оправдание. На фона на нашето време евентуалните последици от една голяма война приемат действително драстичен и напълно необратим обхват, в това число тоталното унищожение на човешката раса. При все това за съвременните войници в никакъв случай не може да се твърди, че се държат по-безмилостно, отколкото техните предшественици.

Надали съдбата на жителите на Дрезден и Хирошима през 1945 година може да се нарече по-благосклонна, отколкото тази на жителите на Вавилон през 680 г. пр.н.е., когато градът пада в ръцете на асириеца Сеначериб. Ето как се хвали той: „Сравних града със земята и сринах къщите до основи, а после ги хвърлих в пастта на огъня. Разруших също така и външните, и вътрешните стени, храмовете и зигуратите, изградени от тухли, и изхвърлих целия боклук в канала Арахту. И след като унищожих Вавилон, разбих на прах боговете му и изклах всичките му жители, разорах земята му и я изхвърлих в Ефрат, така че реката да я отнесе чак до морето“ 2 2 James Wellard, By the Waters of Babylon (London: Hutchinson, 1982), 147. . Вярно, че подобен метод на унищожение е изисквал далеч повече физически усилия, отколкото ядрените оръжия, но по своята същност ефектът (поне за отделния град) е напълно идентичен.

Преобладаващата част от градовете през античността рано или късно са сполетени от участ, подобна на тази на Вавилон — а някои от тях по няколко пъти — тогава, когато приумиците на войната ги оставят незащитени пред мощта на враговете им. Различията между военните командири от древността и онези, които контролират най-мощните съвременни оръжия (като изключим разликите в способите на влияние върху общественото мнение) са по-скоро по отношение на технологиите и ресурсите, с които разполагат, отколкото в методиката на работата им. Войниците обикновено предпочитат да завоалират бруталната реалност на своя занаят под булото на идеализма и сан-тиментализма — както за да защитят самите себе си от истината, така и за да я скрият от останалите, но на професионално ниво те са напълно наясно с факта, че ключът към военния успех е ефективното убийство. Методичността, характеризираща безмилостното търсене на все по-ефикасни методи за убиване, накрая довело до създаване на ядреното оръжие, е абсолютно същата по своя характер като онази, чиято цел е била единствено попадането на все по-големи парчета желязо в тялото на противника, първоначално чрез физическа сила. Нека се запознаем със следните инструкции за използване на меч, записани в тренировъчния наръчник на римската армия:

Разсичащият удар, колкото и силен да е, рядко убива, защото жизненоважните органи са защитени както от оръжията на врага, така и от костите му. От друга страна обаче намушкването на пет сантиметра в тялото може да бъде смъртоносно. За да убиеш човек, просто трябва да проникнеш в някой негов жизненоважен орган. Да не забравяме, че при работа с меча дясната ръка и страна на човека са открити. При замах и намушкване обаче тялото е прикрито, и още преди да осъзнае какво става, врагът е ранен. Точно затова този метод на бой е особено предпочитан от римляните. 3 3 Leonard Cottrell, The Great Invasion (London: Pan, 1961), 83.