Гуин Дайър: Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

До края на Втората световна война, преди началото на колониалните войни, само шепа общества извън западните разполагат със свободен достъп до масови комуникации на своите собствени езици. Става ясно, че в така наречения Трети свят изобщо не са съществували условия за начало на демократичните промени. Веднъж започнали обаче, изминава само едно поколение преди началото на демократичните революции и в тези страни. Новите демократи дори успяват да измислят как, за разлика от своите западни предшественици, да извършат революциите си безкръвно. От Филипините, Тайланд, Южна Корея и Бангладеш в края на 80-те, до площад Тянанмън, Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз в края на същото десетилетие, а оттам и към края на апартейда в Южна Африка през 1994 година, Индонезийската революция от 1998 и Грузинската революция от 2003 — хората от всички култури и всички религии доказват, че те не само искат демокрацията, но и че могат да я получат (в повечето от случаите) без никакво насилие.

Живеем в разгара на огромна и на пръв поглед необратима трансформация, опосредствана от новите технологии на масовите комуникации, в която човешките същества си възвръщат древното наследство на егалитаризма. Удивително голямата честота на успеха на методите на ненасилие срещу репресивните режими очевидно също е свързана с напредъка на масовите комуникации — когато целият свят ги гледа, тираните предпочитат да се въздържат от употреба на сила срещу невъоръжени хора. И въпреки че прегръщането на демократичните ценности не винаги превръща хората в по-миролюбиви (в крайна сметка някогашните първобитни ловци надали могат да се нарекат особено миролюбиви), то в дългосрочен план ефектът им безспорно е точно такъв — демократичните държави продължават да водят войни, но почти никога не се бият една с друга.

Трябва да продължим да работим върху институциите, защото в противен случай нашият иначе по-равен, по-сътрудни-чещ си свят пак може да бъде преобърнат с главата надолу от войната — при това само от шепа държави, които настояват все така да играят старата игра. Но иначе действително разполагаме с известна част фундаментални социални и философски промени, които биха могли да ни помогнат да вървим напред. В последно време се наблюдава бавна, но напълно осезаема еволюция в човешкото съзнание — последната стъпка от нашето голямо завръщане към човечността.

През всички периоди от нашата история ние сме ръководили делата си, изхождайки от теорията, че съществува някаква специална категория хора (тоест, наши себеподобни), която считаме за пълнокръвни човешки същества, с права и задължения, приблизително идентични на нашите, и която не трябва да убиваме, дори и да се скараме с нея. През последните петна-десет-двадесет хиляди години все повече разширяваме обхвата на тази категория — от първоначалната си първобитна група, към все повече и повече групи. Първо е дошло племето, обхващащо няколко хиляди човека, свързани заедно по кръвна линия и ритуални сходства. После се е появила държавата, в която ние споделяме интересите си с милиони хора, които не познаваме и обикновено никога не опознаваме. И накрая идва цялата човешка раса.

В която и да от така изброените дефиниции няма нищо идеалистично или сантиментално. Тези общности са се появили, защото са били изключително полезни като лостове за задвижване на материалните интереси на хората и за осигуряване на тяхното оцеляване. Същото важи и за последната стъпка — достигнали сме точката, където моралното ни въображение е длъжно да се развихри, за да обхване цялата човешка раса. Ако не го направим, ще загинем. И необходимото изместване на културната ни перспектива, и създаването на политическите институции, които ще я отразят, са все промени, за чийто завършек ще бъде нужно много време. Трудно е да се повярва, наистина, че сме едва на средата на пътя, въпреки че сме потопени в тази промяна вече повече от столетие.

Що се отнася до твърдението, че братството сред човечеството е напълно невъзможно и следователно всеки опит за излизане отвъд границите на настоящата система от национални държави е предварително обречен на провал, можем да кажем следното: естествено е, че никога няма да можем да се заоби-чаме безогледно, но пък и никой не иска подобно нещо от нас. В границите на националните държави също не съществуват неща като универсална любов и братство. Онова, което обаче съществува, и което трябва да излезе извън държавните предели, е взаимното признаване на факта, че всички ще живеем по-добре, ако уважаваме правата си и се съгласим да имаме за свой арбитър някой по-висш орган, вместо да се опитваме да се избиваме едни други, когато правата и интересите ни влязат в конфликт.