Луи Жаколио - Изгубени в океана

Всяка своя среща е тях той завършваше със следните думи, изречени първо на китайски, а след това на френски:

— Вие не искате да ме разберете и не ми отговаряте, но ви предупреждавам, че комедията, която разигравате, е безполезна. Разбирам вашия език така, както и своя, и никога при обиколките ми из покрайнините на Пекин не съм имал нужда от преводач. Освен това от предварителните сведения, които получих, знам, че единият от вас, Фо, говори френски и че вие сте пристигнали в Европа без преводач, което веднага е станало известно на парижката полиция, след като сте се движили из града без обичайния за такива случаи гид. Знае се също така, че сте имали свои доверени хора, които са се намирали недалеч от вас в деня, когато сте били арестувани при опита ви да изпълните задачата, с която сте отишли във Франция. С една дума, вие много добре знаете какво се иска от вас и няма да бъдете освободени, докато не дадете пълни и обстойни показания, дори и да се наложи да стоите тук до края на живота си.

Четиримата акуратно изслушваха тази повтаряща се словесна тирада, но единственият им отговор винаги беше неизменната им наивна усмивка.

Тези, които познаваха пуританската строгост на генералния прокурор, биха останали учудени, ако случаят ги доведеше при него, когато разпитваше китайците. Тогава той губеше великото си търпение и светска мекост, които синовете на Небесната империя изчерпваха до крайност.

Това, че влизаха в неговия кабинет със сандали, представляваше такова неуважение, както примерно в Европа подчиненият да влезе при своя началник, без да свали шапка. Но това не беше единствената проява на пренебрежение, което демонстрираха те към началника на съдебната палата.

Кодексът на китайската вежливост е твърде обширен и изпълнен с дребнави забележки и постулати за различни случаи от живота и обвързва със своите изисквания всички етажи на китайската йерархия, като се започне от императора и се стигне до последния работник. Четиримата затворници освен небрежното си отношение към генералния прокурор, който ревностно се опитваше да ги застави да говорят, всячески се стремяха да му изтъкнат, че той за тях не е нещо повече от един комисионер от доковете при Кантон. Но прокурорът си даваше вид, че не забелязва всичко това…

Накрая обаче той не издържа и реши да изостави привичната си сдържаност. Когато видя върху пръстена на Фо някакъв надпис, изписан със стари китайски йероглифи, поиска да го вземе, за да го разчете, но китаецът решително се възпротиви. Може би се страхуваше за своята скъпоценност или просто не искаше да задоволи любопитството на прокурора. Тогава последният повика войниците от конвоя и им заповяда да отнемат насила пръстена. После се залови да разчете надписа, който съдържаше само една дума — „куан“.

Щом чуха тази дума от устата на генералния прокурор, който я произнесе високо, китайците трепнаха и си размениха загадъчни и странни погледи, но веднага след това лицата им приеха предишното си флегматично, равнодушно изражение. Все пак настойчивостта на прокурора, пред която този път отстъпиха, направи на четиримата затворници дълбоко впечатление и след това явяване те си отидоха без обичайната усмивка и оскърбителни поклони.

А генералният прокурор продължи да си мисли за фатализма на тези източни хора, който ги правеше равнодушни към живота. Той допускаше, че те можеха да прибягнат и до други средства, каквито се употребяват в тяхната родина, но с дадените му инструкции не можеше да узнае нищо от тях. Смяташе обаче, че и там, откъдето идваха тези инструкции, не биха се отказали от по-енергични мерки, когато се убедят, че по нормален път не можеше да се постигне никакъв резултат. За съжаление той нямаше право да излиза извън наложените му рамки, за да постъпи според нуждите на момента.

От тази ден нататък генералният прокурор много рядко викаше китайците при себе си, като си даваше вид, че изпълнява само една предписана формалност и че това загадъчно дело не представлява повече интерес за него.

Така минаха дни и месеци, без Да донесат нищо ново. Четиримата живееха усамотено в затвора на остров Ну под надзора на други четирима заточеници, изпълняващи задължението да не позволяват общуване помежду им.

Тези затворници бяха изпратени тук не за обикновено престъпления като кражба или убийство, а за провинения към военната дисциплина. Единият от тях беше осъден на три години за „оскърбление, с действие“ на армейски капитан, когото всеки път, когато си спомняше причината за своето заточение, наричаше „куче“. Името на този затворник бе Порник дьо Доарне. Той съжителстваше с Фо, собственика на пръстена с надпис, който най-вероятно беше шеф на тайнствената банда. Вторият и третият от провинените военни, живеещи съответно с Лиу и Сиен, изтърпяваха по-тежки присъди — за побой над четирима полицаи, които се бяха опитали да ги задържат при уличен скандал. Тогава те може би нямаше да надделеят над пазителите на реда, ако случайно не беше им се притекъл на помощ някой си Ланжле, наричан още Парижанина и Доброто сърце. Ако съществуваше професорска титла по бокс и участие във всякакви скандали, той не би я отстъпил на никой в своя полк. Той случайно минавал край мястото на боя и веднага се намесил активно, за да защити „честта на флота“, както сам се изразяваше. С общи усилия тримата успели за кратко време да натупат полицаите така, че когато им дошло подкрепление, лицата им приличали на смачкани ябълки, а мундирите — на купчина парцали. При това тримата войници на честта обругали публично началника на стражата, обсипвайки го с куп подигравателни и обидни изрази, за което получиха пет години заточение и каторжна работа.