Луи Жаколио - Изгубени в океана

Това беше единствената словесна игра, която той успя да създаде през целия си жизнен път. Тя произлизаше от близостта в звученето на френското nais (но) и фамилното име на командира Mahe (Мае), което, изговорено протяжно, звучеше като първото Капитанът беше много горд със своето изобретение и винаги го пускаше в ход, когато му се представеше удобен случай. Особено обичаше да се хвали с него пред старши лекаря на кораба — най-отчаяния любител на каламбури в целия флот.

— Е, Морис — язвително отбелязваше той, — признайте си, че вие измислихте тази шега?

— Не, капитане, не съм аз — отговаряше обикновено непоправимият почитател на каламбура, — но…

Храбрият моряк винаги оставаше много доволен и казваше, потривайки ръце:

— Тези остроумия са много за един човек, докторе, твърде много! И затова няма да отидете надалече, запомнете!

Срещнали се отново в дома на генералния Прокурор, двамата за стотен път разменяха помежду си споите каламбури, при което докторът, увлечен от силата на парадокса, започна да оспорва мнението на своя началник относно китайците, макар и да беше убеден вътрешно, че никой не можеше да заблуди именития морски офицер. Ненапразно винаги когато старият командир поверяваше кораба на своя заместник, повтаряше:

— Внимавайте, Панарван! Повече трябва да внимавате, дявол да го вземе! Струва си да се управлява „Зорки“, нали!

В разгара на бала въпреки лошото време цяла група младежи потегли към изправителния затвор, но скоро всички се върнаха обратно, убедени, че тази нощ океанът няма да допусне нито напускане, нито идване на острова. Всичко се нареждаше в полза на тези, които поддържаха, че бягството е невъзможно, и те започнаха да се присмиват на своите противници. Последните, макар и неуверено, настояваха да се изчака до обяд на следващия ден, когато се навършваше една пълна година or идването на китайците в колонията.

Какво всъщност знаеше светското общество в? Нумея за това толкова шумно дело и как се държаха четиримата затворници след пристигането си на острова?

Генералният, прокурор, Прево Лемер, беше образован и рядко ерудиран човек Той беше прекарал пет години от живота си в Сайгон, където изучи много добре китайски — основа на всички езици в Далечния изток. Благодарение на усърдната си работа и езиковедските си способности той говореше китайски с лекота и беше убеден, че именно поради това обстоятелство му повериха надзора над китайците, още повече че в инструкциите беше отбелязано изрично в никакъв случай да не прибягва до услугите на преводач, а да общува лично със затворниците.

Освен добра външност той имаше и виден произход. Беше шурей на командира на крайцера и племенник на директора на една парижка банка, „Прево Лемер & Co“, със стотици милиони капитал. Лемер бе желан за колониалната бюрокрация и скоро си оформи добра кариера. Щом се запозна с поверителните указания, които му изпратиха, прокурорът веднага се разпореди да му доведат китайците.

Още при първите думи, които отправи към тях на пекински диалект, защото от предварителните сведения и по лицата им той позна хората от столицата, китайците вдигнаха глави с нескривано вълнение. За пръв път след толкова месеци те чуваха родния си език, и то от устата на чужденец, но веднага побързаха да потиснат чувствата си. Това беше всичко, което генералният прокурор можа да отбележи за срещата си с тях. Оттогава досега те пазеха упорито мълчание. Каквото и да им говореше, никога по нищо не можа да долови, че го разбират. Така свършваха всичките им срещи… Синовете на Небесната империя влизаха в кабинета му, поздравяваха го според източния етикет, изслушваха зададените им въпроси с неизменната наивна усмивка и дълбоко мълчание, след което се-сбогуваха по същия източен обичай.

Само едно нещо успя да забележи прокурорът, познавайки отлично азиатските обичаи. Нещо, което друг на негово място навярно би пропуснал. Всеки път, когато китайците идваха при него, влизаха, без да събувах сандалите си отвън, а ги оставяха при вратата на кабинета. Според техните разбирания това означаваше, че влизат при по-млад от тях.

Прокурорът се преструваше, че не забелязва това, но несъмнено имаше причини да щади самолюбието на източните хора, надявайки се, че по този начин по-бързо ще успее с деликатната мисия, която му беше възложена. Неговата деликатност в това отношение може би беше прекалена. Тези хора се прекланяха само пред грубата физическа сила и известна строгост би била по-уместна, но за всичко това той имаше точни указания в поверителните инструкции, които не можеше да пренебрегне.