Ашли Сноу - Мод

— Ела в стаята ми — прошепна той и я повлече обратно към вратата. Побърза да я затвори зад гърба си, смъкна деколтето на роклята й и зарови лице в развълнуваните й гърди. Почти не усетиха кога свалиха дрехите си и той я понесе към леглото. Радостта и удоволствието от допира с горещото й тяло бяха още по-завладяващи, особено за Мод, която никога не бе предполагала, че любовта можеше да се прави и върху пухен дюшек.

Така и забравиха за вечерята.

На следващия ден той отново надяна добре познатата маска на безразличие. Само спотаената му усмивка издаваше дивата радост, която двамата бяха изживели няколко часа по-рано. Следващите дни преминаха в неизменния ритъм на строгото ежедневие, заменяно от тайното, страстно и диво любене през нощта. Тя се отказа да търси причините.

Въпреки че Мод не го забелязваше, Алън бе също толкова притеснен, колкото и тя. Отчаяно се бореше срещу новото си увлечение, но бавно и безнадеждно затъваше. Само гледката на Мод, облечена в някоя от семплите си рокли, бе достатъчна, за да накара кръвта му да закипи. Всеки път, когато се любеха, тя откликваше с такава готовност и всеотдайност, че доста често го надминаваше. Опияняваше го като някое хубаво и рядко вино, и въпреки неимоверните усилия да запази хладнокръвието си, с всеки изминал ден той все повече се увличаше.

В едно хубаво слънчево утро трупата потегли за Лейчестър. Мод се бе качила заедно с останалите върху покрива на фургона, точно както когато ги бе видяла да пристигат в Торнууд само преди няколко месеца, и не й се вярваше, че и тя е една от тях. Никога не се бе чувствала толкова щастлива.

Последвалите седмици помрачиха щастието й, защото Алън непрекъснато се стараеше да й напомня за задълженията на артиста. Ако не бяха изпепеляващите нощи, прекарани с него, отдавна щеше да го е намразила. Най-потискащото бе, че той продължаваше да я третира като сценичен декор, докато не се убедеше, че може да изиграе една истинска роля както трябва, и разбира се, тя много по-рано от него усети, че е готова за това. Напразно се опитваше да му се умилква и приласкава. Той не желаеше да й дава роля, докато не бъде съвсем сигурен, че щеше да се справи.

— Не мога да го разбера — оплака се един следобед Мод на Джеръми, след поредната изтощителна репетиция, когато всички си бяха отишли. — Той е злобен и жесток! Никога няма да отговарям на критериите му.

Джеръми седна върху един обърнат барабан и започна да намотава едно дълго въже.

— Той е много предпазлив. Ако излезеш и се провалиш, това може да навреди както на твоята, така и на репутацията на трупата. Не е нужно да ти напомням, че ще се чувстваш разбита. Той не иска да поема този риск.

— Ти винаги го защитаваш — отвърна Мод и запристъпва напред-назад. Предстоящото представление щеше да се състои в обор, подобен на този в Торнууд, и това навяваше неприятни спомени, които само се задълбочиха по време на злощастната репетиция. — Но той не се държи така строго с теб, нито пък с който и да е било от останалите, с изключение на мен. Не е честно.

— Чик-чирик… — поде птичата песен Джеръми, — не е честно, не е честно…

— Престани! Говоря сериозно. Защо се държи толкова строго с мен?

— Скъпо дете, погледни ни. Ние всички сме опитни актьори и отдавна врим и кипим в тази работа. Нашето обучение е приключило. В момента ти се учиш, а Алън държи да усвоиш всичко както трябва. Когато всичко свърши, ще си му благодарна за това.

— Ами! — изсумтя Мод, но дълбоко в себе си съзнаваше, че Джеръми беше прав. Беше й забавно, че той говореше като някой старец, въпреки че едва ли бе много по-възрастен от Алън. Тя придърпа един от барабаните и седна отгоре му. — Ти наистина му се възхищаваш, нали?

— Да. Познаваме се от немалко време и аз много го уважавам. Той е истински гений.

— Джеръми, никога ли не си забелязал някои по-особени черти от характера на Алън? Нещо, как да кажа… малко тайнствено.

— Тайнствено? — Джеръми започна по-усърдно да премята въжето между ловките си пръсти. — Не разбирам за какво намекваш?

— Ами това, че постоянно изчезва някъде. Странните хора, с които се среща по потайни места. Понякога получава и съобщения, дори веднъж и аз станах свидетел на това. Веднага след това той хуква за някъде и нищо не е в състояние да го спре.

Джеръми лукаво се усмихна:

— Доколкото знам, последния път си успяла да го позабавиш.

Мод се изчерви.

— Откъде знаеш? Явно в трупа като нашата нищо не може да остане скрито. Но това бе само един-единствен път. През повечето време той не би си позволил нещо да го отклони от тайнствените му разходки.