Кордуайнър Смит - Мъненките котита на мама Хитън

— Детето припадна — извика той.

Върна се навреме до майката, за да види как нелепата и загадъчна трагедия бе изписала следите си върху лицето й, а заедно с това и нещо повече: съмнението.

— Той не е припаднал — рече тя. — Мъртъв е.

— Не може да бъде — Бенджакомин бе много внимателен. Искаше да е внимателен и учтив. Наложи си съчувс-твието му да заструи както от позата му, така и от най-малкото мускулче на лицето му. — Не може да бъде. Преди минута си говорех с него. Писахме по пясъка малки главоблъсканици.

Майката заговори с кух, съсипан глас, който звучеше така, сякаш никога нямаше да намери вярното звучене на човешката реч, а щеше завинаги да си остане във фалшивата тоналност на неочакваната мъка.

— Той е мъртъв — рече тя. — Вие го видяхте да умира, както, предполагам, го видях и аз. Не мога да разбера какво се е случило. Детето бе натъпкано със сантаклара. Имаше да живее хиляда години, а ето, че е мъртво. Как се казвате?

Бенджакомин отвърна:

— Елдън. Търговец съм, госпожо. Много пъти съм идвал тук.

Мъненките котита на Мама Хитън. Мъненките котита на Мама Хитън.

Глупавата фраза препускаше из съзнанието му. Коя бе Мама Хитън? Чия майка бе? Какво означаваше думата котита? Грешно изписано котета? Малки котки? Или нещо съвсем друго?

Нима бе убил един тъпак, за да получи тъп отговор?

Колко още дни трябваше да остане тук с тази изпълнена със съмнения, колебаеща се жена? Колко още дни трябваше да наблюдава и да изчаква? Искаше да се върне на Виола Сидерея; да отнесе тайната, независимо колко неясна бе, за да бъде проучена от народа му. Коя бе Мама Хитън?

Наложи си да излезе от стаята и да слезе във фоайето.

Приятното еднообразие на хотела бе толкова всепоглъщащо, че гостите го изгледаха с любопитство. Той бе свидетелят на смъртта на момчето на плажа.

Неколцина живеещи само заради клюките във фоайето сплетници бяха пуснали фантастичната версия, че той убил детето. Други оспорваха тези истории, като твърдяха, че познавали Елдън много добре. Това бе Елдън Търговеца. Смехотворни твърдения.

Хората не се бяха променили кой знае колко, дори след като планоформите с техните изпълнителни капитани, разположили се в самия им център, сновяха между звездите, дори след като можеха да се реят сред най-различни светове — стига да имаха пари да платят за пътуването си — като листа, понесени от мекия, игрив вятър. Бенджакомин бе изправен пред трагична дилема. Знаеше много добре, че при първия опит да разшифрова отговора щеше да налети върху защитните системи, изградени от нострилийците.

Стара Северна Австралия бе неизмеримо богата. Известно бе надлъж и нашир сред всички съзвездия, че норстрилийците плащаха на наемници, на бойци в контрашпионажа, на тайни агенти, както и за предупредителни средства.

Дори и Люлката на човечеството — самата Майка Земя, която не можеше да бъде купена с пари — бе изкушена от лекарството на живота. Една унция сантаклара в кристалообразно състояние, наричана струун, можеше да удължи живота с четирийсет до шейсет години. Останалият свят ползваше струун с грамове и килограми, докато в Северна Австралия го рафинираха с тонове. С подобно богатство норстрилийците притежаваха един невъобразим свят, чиито ресурси надхвърляха всички понятни граници на купеното с пари. Можеха да купят всичко. Защото плащаха на други хора с живот.

От стотици години ползваха тайни фондове за заплащане услугите на чужденци, които да се грижат за безопасността им.

Бенджакомин си стоеше там, във фоайето. Мъненките котита на Мама Хитън.

В съзнанието му бе събрана информация за мъдростта и богатството на хиляди светове, ала не смееше да попита където и да е за смисъла на загадката.

Изведнъж му просветна.

Неочаквано придоби изражението на човек, който бе намислил някоя забавна игра, който посрещаше с удоволствие едно хубаво развлечение, комуто предстоеше среща с интересен събеседник или пък дегустирането на ново питие. Хрумнала му бе наистина много щастлива мисъл.

Имаше един източник, който едва ли щеше да го издаде. Библиотеката. Можеше да провери поне очевидните, простите неща и да открие какво от тайната, извлечена от умиращото момче, съществуваше в сферата на общественото познание.

Да, безопасността му не бе подложена на необоснован риск; животът на Джони не бе пожертван напусто — само ако можеше да превърне някоя от четирите думи в ключ за разгадаване на тайната. Мама или Хитън или Мъненки, с нейното специално значение, или пък Котита. Тогава би могъл да си пробие път към плячката, която го очакваше на Норстрилия.