Кордуайнър Смит: Мъненките котита на мама Хитън

А този мъж бе като привлекателните страни на старата Земя. Не можеха да усетят силата, която се таеше в него. Жителите на Сънвейл му се усмихваха разсеяно, когато, запътен към плажа, минаваше покрай тях.

Атмосферата бе приятна и всичко около него излъчваше спокойствие. Обърна лице към слънцето. Затвори очи. Почувства как топлите лъчи проникват през клепачите му и го изпълват с вътрешната светлина на покоя и с насърчителния досег на слънцето.

Бенджакомин мечтаеше за най-големия обир, който човек изобщо бе замислял. Мечтаеше да открадне огромно съкровище от най-богатия свят, който човечеството някога бе съградило. Мислеше си за това какво щеше да се случи, когато най-сетне отнесеше съкровището си на Виола Сидерея, където бе израсъл. Бенджакомин извърна лице от глънцето и лениво огледа другите хора на плажа. Засега в полезрението му не попаднаха норстрилий-ци. Не бе трудно човек да ги разпознае. Едри червендалести хора; превъзходни атлети и въпреки това по своему невинни, млади и много, много корави. Готвил се бе за този обир двеста години, за целта животът му бе продължаван от Гилдията на крадците на Виола Сидерея. В него се въплъщаваха мечтите на собствената му обедняла планета — някога кръстопът на търговията, а сега изпаднала в ролята на преден пост за грабежи и обири. Забеляза една норстрилийка да излиза от хотела и да се запътва към плажа. Поизчака, сетне я погледна и отново замечта. Трябваше да зададе въпрос, на който нито един възрастен австралиец нямаше да отговори.

„Странно — помисли си той, — че и сега ги наричам австралийци. Това е старото, древното земно име на най-богатия, храбър и силен народ. Деца-борци, завзели половината свят… те и до днес още са тирани на цялото човечество. Те държат богатството. Те притежават сантакларата, а другите народи живеят или умират в зависимост от търговията си с норстрилийците. Но не и аз. Не и моят народ. Ние сме хора-вълци спрямо останалите.“

Бенджакомин изчакваше спокойно. Загорял от лъчите на много слънца, той изглеждаше на четирийсет, макар да бе на двеста години. Носеше се нормално, като обикновен летовник. Би могъл да бъде международен тър-говец, опитен комарджия, помощник-директор на междузвездно летище. Би могъл дори да бъде детектив, обс-лужващ търговските пътища. Но не бе. Беше си крадец. И бе толкова добър крадец, че хората сами се обръщаха към него и оставяха богатствата си в ръцете му, защото бе тъй спокоен, вдъхващ доверие с тези свои сиви очи и руса коса. Бенджакомин изчакваше. Жената му хвърли един поглед — бърз поглед, изпълнен с явно подозрение.

Ала онова, което видя, сигурно я успокои. И тя мина покрай него. Извика по посока на дюните:

— Хайде, Джони, тук можем да поплуваме.

На върха на дюната се изкачи момченце, осем-десет годишно, и затича към майка си.

Бенджакомин се напрегна като кобра пред атака. Погледът му се изостри, клепачите му се присвиха.

Ето я плячката му. Нито прекалено млада, нито прекалено възрастна. Ако жертвата бе твърде млада, нямаше да знае отговора; ако бе прекалено стара, нямаше изобщо смисъл да разговаря с нея. Норстрилийците се славеха с бойните си умения; зрелите хора от този народ бяха прекалено силни умствено и физически, за да бъдат атакувани.

Бенджакомин знаеше, че всички крадци, които бяха приближили планетата на норстрилийците — които се бяха опитали да нападнат бленувания свят на Стара Северна Австралия — изгубваха контакт със собствения си народ и загиваха. Никой повече не чуваше и думица за тях.

И въпреки това той беше наясно, че стотици хиляди норстрилийци знаеха тайната. От време на време дори се шегуваха на тази тема. Когато бе младеж, бе чувал такива шеги, а ето, че беше вече възрастен мъж и нито веднъж не се бе добрал до отговора. Животът струваше скъпо. Живееше вече трети живот, а животите му бяха откупени по честен път от народа му. Всички те добри крадци, бяха платили придобитите с толкова усилия пари, за да получат лекарството, благодарение на което най-великият измежду тях продължаваше да живее. На Бенджакомин насилието не му се нравеше. Ала когато то прокарваше пътя към най-големия обир на всички времена, той бе склонен да го употреби.

Жената отново го погледна. Маската на злото, която се бе мярнала върху лицето му, отстъпи място на добродушно изражение; беше се успокоил. Тя го погледна тъкмо в мига, когато постигна покоя. И го хареса.

Усмихна се и с типичното за норстрилийците притеснение рече: