Хавиер Сиера - Тамплиерските порти

Жан разбра, че нямаше избор.

Готов да си изясни нещата и да задоволи любопитството на абата на Клерво, той се раздели с капелана и изчака подходящия момент, за да се добере до трупа на майстора. Вечният му дом се открояваше, както му бяха казали, сред другите гробове. Купчината прясна пръст, струпана отгоре, още не бе покрита с бурени, а близостта му до източната стена на църквата го пазеше от ветровете.

Но да се изравят трупове беше престъпление. И още по-лошо — беше грях, ако не бъдеха изпълнени всички формалности, за да стане законно. Така че, след като се посъветва още същия следобед с абата на Клерво, Жан реши да отиде пак в гробището, когато падне нощта.

Гробищата изглеждат различно в различните часове. И това не правеше изключение. Кръстовете, каменните колони и копията, издигнати да сочат вечния дом на мъртъвците, приличаха на вражеска армия от застинали в мрака стражи, която можеше да стресне всекиго. Денем те бяха просто паметни знаци за живите, но в тъмнината приличаха на воини на мъртвите.

Двамата с Филип — на когото бе казал за разговора си с капелана — бяха нарамили по една голяма кирка и лопата и сенките им, бяла и сива, се плъзнаха бързо сред гробовете към точното място. Никой не ги видя. Без факли или друга светлина, за да не бъдат забелязани, Жан от Авалон и неговият оръженосец скоро се озоваха пред дъската на гроба, който търсеха. Надраскан с тебешир с големи букви, надписът едва се виждаше под слабото сияние на луната в разсип.

— Тук е — прошепна Жан, щом успя да го прочете. — Да започваме.

Първата копка прозвуча глухо. Металният връх на кирката му се заби в земята и в краката му се появи тъмна буца пръст. Една след друга, равномерни като зъбчатите колела на подвижен мост, железните копки разкриваха постепенно гроба, в който очакваха да открият трупа на Пиер дьо Бланшфор. Едва когато след шестия-седмия удар лопатата на Филип се натъкна на нещо, изпитаха неприятното чувство, че са стигнали до това, което търсеха.

Миризмите на рохка земя и на студена пот се смесиха. Коленичили, те почистиха с длани очертанията на вързопа, до който бяха стигнали. Махнаха пръстта по краищата, опитвайки се да не го докосват много-много и когато решиха, че е разчистен, се надигнаха, за да го огледат хубаво.

Виждаха го. Увит наскоро в груб чувал, вързопът с човешки ръст се открояваше ясно. Филип и Жан пъхнаха пак ловко ръце от единия и от другия край на тялото. Пъхнаха ги дълбоко, докато дланите им не се показаха от другата страна, издърпаха го силно и го оставиха до плиткия гроб.

Чувалът бе вързан с четири въжета и Филип ги сряза с камата, която носеше. Като ги освободи, затърси трескаво отвора и пак с камата разряза платното от горе до долу. То изсъска като змия.

— Какво се надявате да откриете, мосю? — запита оръженосецът, преди да отмахне чувала и да открие зловещото му съдържание.

— Отговори.

— Да го отварям тогава?

Жан кимна.

Филип се прекръсти, после хвана двата края на разрязаното платно и ги дръпна с все сила. Резултатът се усети веднага: разнесе се отвратителна миризма и пред тях се разкри страховита гледка. Със скръстени на гърдите ръце и качулка на главата, трупът на Пиер дьо Бланшфор сякаш беше изваян от мрамор. Оръженосецът, наведен над мъртвеца, го видя съвсем отблизо: снежнобелите му ръце, посинелите мръсни нокти, вдървената гръд на покойника. Ако не беше ужасната воня, дори би се заклел, че Пиер дьо Бланшфор просто е заспал.

Мъртвецът беше в кафяво вълнено расо, закопчано с костени копчета, и с качулка, скриваща лицето му. Имаше и кожен колан с красива лъскава тока, а над нея скръстените восъчни ръце на Пиер дьо Бланшфор държаха някакъв голям метален предмет, притиснат към гърдите му.

— Какво е това? — прошепна рицарят, щом започна да различава по-ясно очертанията на трупа и да забелязва подробностите.

— Това ли, господарю?

Филип докосна края на предмета, който приличаше на дебел меден медальон. Рицарят кимна:

— Подайте ми го.

Мъчейки се да потисне страха си, Филип протегна ръце към трупа и като хвана здраво предмета в единия край студен и гладък, — го дръпна силно. Трупът се разтърси. Филип не беше от плашливите, нито се притесняваше какво ще си помисли господарят за него, но като усети, че това тяло се тресе в ръцете му, се изсмя нервно.

Когато най-сетне взе медальона и разбра, че е нещо, което не бе виждал, го подаде на господаря си. Приличаше на амулет, може би на механизъм със зъбчати колела, и по края имаше някакви неразбираеми филигранни знаци.