Хавиер Сиера - Египетската тайна на Наполеон

— Искаш да кажеш, че…?

— Надия ли? — усмихна се Мохамед. — Да, братко. Истината е, че тя е пряката наследница на магьосница, родена от богинята Изида. Само тази жена, стига да намери новия Озирис, който да канализира магията й, може да подчини и призове могъществото на вечния живот. Всъщност единственият начин да я изпреварим е да го открием първи и да извършим с него свещения ритуал на живота.

Въпреки че бе разбрал намека, Елиас искаше да е сигурен.

— Имаш предвид… Бонапарт? — попита.

— Точно така. Самия Наполеон.

Жоашен Мюра се приближи отново към центъра на залата, сред братята от Мемфиската ложа.

— Сега разбирате ли сериозността на фактите, Елиас? Ако Надия успее да спечели доверието на генерала ни, тя ще бъде тази, която ще го отведе до мястото на посвещението и която ще добие от „сините мъдреци“ правото върху формулата на Живота. А ние, соларианите, ще останем извън обсега на тайната, която дойдохме да върнем на Египет.

— Само тя ли може да ни отнеме тайната?

Мюра и Мохамед бен Рашид се спогледаха тревожно.

— Така смятаме.

— Така смятате? Не сте ли сигурни?

Много сериозен, отец Теодор взе думата:

— Виж сега, Елиас… Ако ложата ни успя да разбере със сигурност, че сега е Времето, в което имаме достъп до тайните на вечния живот, то е благодарение на съдбовната поява на един текст, написан преди осемнайсет века от самия свети Марко.

Преводачът на Бонапарт подсвирна с възхищение, но изчака Теодор да продължи.

— Беше намерен в Александрия преди година и нашият обичан Свети отец го изпрати в манастира „Света Екатерина“ в Синай, за да бъде преведен. Свети Марко е използвал неясен гръцки диалект, пълен с архаизми, от който текстът ставаше почти неразбираем.

— И преведоха ли го?

— Да. Но за съжаление този, който бе отговорен за превода, изчезна преди няколко дни при тайнствени обстоятелства. Търсихме го навсякъде и въпреки че всички следи показват, че може да е бил ликвидиран от привържениците на мрака, не сме напълно сигурни.

— И защо да правят такова нещо? — уплаши се Буктур.

— Вярваме, че сетианите искат да монополизират тайната на живота, която апостол Марко е открил в Египет, докато е следвал стъпките на нашия Бог по тези земи. Кой знае! Може би — продължи Теодор — Чирило е открил извора на живота и е решил да го достигне сам, предавайки нашата Църква. Възможно е сетианите да са научили за това и да са го убили, за да отнемат знанието му. А може и брат Чирило, вярвайки, че е открил тайната, случайно да е причинил смъртта си, докато се е опитвал да повтори ритуала… Каквото и да се е случило, около този коптски мъдрец има много неизвестни и това ни тревожи.

— Разбирам. Това, което не успявам да проумея, е какво очаквате от мен сега.

Секретарят на Светия отец се усмихна на тревогата на Буктур.

— Много просто, братко Елиас: да заведеш утре Бонапарт до Голямата пирамида, да го съпроводиш до залата със саркофага и да оставиш предаването на формулата да се осъществи под зоркото ти наблюдение. Сигурни сме, че същите онези мъдреци, с които преди няколко месеца преговаряхте в Назарет, ще се появят отново, за да извършат свещения ритуал на Изида.

Коптът отвърна на усмивката на Теодор, докато оглеждаше сенките, търсейки гигантския силует на главния ересиарх.

— Сега, учителю, разбирам значението на картата таро, с която ме повикахте.

Жан-Батист Клебер, майстор на символичните кодове, кимна доволно. Все пак, преди да отдаде дължимото на прозорливостта на Буктур, зададе непринудено още един въпрос:

— Знаеш ли защо толкова често прибягвам до египетското таро, братко Елиас?

Преводачът не отговори.

— Защото казват, че картите таро не са нищо друго, освен копие на книгата, съдържаща се в ковчежето на Тот, което сега трябва да се отвори пред нас след векове на дълго очакване.

— И кой казва това?

— В Европа го твърдят циганите. Когато първите от тях пристигнали във Франция, искали да ги наричаме „египтяни“ и въпреки че нямали занаят, нито професия, били големи майстори в тълкуването на тези карти. Една от любимите им била тази, която днес ти изпратих: картата на възкресението.

— Точно това, което търсим.

— Така е, Елиас. Така е.

Балазан се изкатери до върха на скалистото възвишение Маади, като с мъка провлачваше левия си крак. Лека-полека артритът се домогваше до долните му крайници и знаеше, че скоро ще е парализиран, проснат върху носилка насред пустинята и далеч от славните времена, когато предвождаше „сините пазители“.