Виктор Суворов - Освободителят

По обед към тях се присъединиха и вертолетите с генерали от щаба на главно командване „Дунав“. В движение се издаваха заповеди за сваляне на командири на полкове и дори на дивизии, чиито войски не спазват темпото на марша и не изпълняват свирепата повеля „Скъси дистанцията!“ Надолу по баирите се търкалят бойни машини. От състава на колоните вече са изкарани и сапьорните, и химическите, и медицинските подразделения. И все пак на съветска територия хиляди танкове още чакаха реда си да навлязат в тесния планински коридор и да изпълнят благородната си мисия.

В 15,00 нашата дивизия най-сетне получи заповед да започне източването на колоната. Пътищата до това време вече бяха напълно съсипани и никой не можеше да спазва установените скорости на марша. Прахът вече не се спущаше към земята. В света не бе останало нищо. Имаше само прахоляк и рев на танкове в непрогледната мъгла.

Надвечер полкът ни наближи държавната граница, но тъкмо тогава пак последва команда да изтеглим машините край пътя и да пуснем резерва на командващия фронта.

Принудителната почивка бе използвана за вечеря. Край всички трасета за движение още преди няколко седмици по време на учения на войските бяха изградени продоволствени пунктове. И тогава започнаха чудесата.

Продоволствените пунктове притежаваха чудовищна пропускателна способност, те за броени минути обслужваха хиляди хора.

Първата изненада бяха небивало разкошните трапези, отрупани с всевъзможни презморски деликатеси. Беше ни казано, че занапред, чак до края на операцията, снабдяването на всички войски ще се осъществява само с чуждестранни продукти, доставящи се по нареждане на правителствата на САЩ, Франция, Канада, Австралия и други „съюзници“.

Вече призори на втория ден от освобождението нашата колона най-сетне излезе от съветските черни пътища на павираните пътища на Словакия. Прашната мъгла, която беше ни преследвала близо две денонощия, остана на съветска територия, но я смениха тълпи от разярени хора. Те ни замеряха с камъни и запъртъци, с гнили домати и ябълки. Изпровождаха ни с ругатни и проклятия, но колкото по-гъста ставаше тълпата, толкова по-изобилно ставаше плюскането. Психологическият ход беше точно пресметнат и думите на Бонапарт, че пътят към сърцето на войника минава през стомаха му, не бяха забравени. Продуктите бяха само най-висококачествени. Никога не бяхме виждали такива шарени ярки етикети с надписи на всички езици на света. В разкладката ни само един продукт беше съветски — водката.

Нас, офицерите, непрекъснато ни подсещаха, че трябвало да поддържаме бойния дух на войските на необходимата висота. Но беше излишно да го правим, първо, защото войниците и сержантите надали разбираха къде се намират и какво става, а, второ, изобилното плюскане направо ги напомпваше с боен дух.

Повечето сержанти в моята рота горе-долу знаеха руски, те бяха предимно от затънтени полески селца и електричество видяха за пръв път едва в армията. За тях нямаше нужда да се тревожа. Чак след пет-шест часа движение през разярените тълпи един от тях неочаквано обърна внимание, че табелките с номерата на леките им коли не са съвсем стандартни, и смаян ме попита защо е така. Аз отговорих на въпроса му с въпрос. Помолих го да изброи всички републики, които знае. Сержантът беше един от най-оправните и тутакси изреди Белорусия, Украйна, Литва, Полша, Франция и Узбекистан. След това аз му отговорих, че номерата на колите в някои републики са нестандартни. С това изчерпах въпроса. Останалите сержанти не бяха обърнали внимание на табелките с номерата.

С войниците беше още по-просто. Всички те бяха дошли в армията от надоблачни аули, от планински колиби, от далечни еленовъдски селища и не разбираха не само мен — не се разбираха и помежду си: какви ли не само националности бяха омешани при нас уж за развитие на дружбата между народите. Обединяваше ги само знаенето на десет команди: „Стани!“, „Легни!“, „Надясно!“, „Наляво!“, „Напред!“, „Назад!“, „Бегом!“, „Кръгом!“, „Огън!“ и „Ура!“

При следващото ни спиране в една гора по време на вечерята реших да изпълня заповедта на замполита на батальона и да издигна бойния дух на ротата на още по-голяма висота. Колко му е.

Стъпих на един сандък с надпис „MADE in USA“, вдигнах над главата си кутия свинско в собствен сос, примляснах в знак на одобрение и извиках: „Ура!“ Могъщото и радостно „Ура!“, изхвръкнало от стотици гърла, бе отговорът.