Виктор Суворов - Освободителят

За да излезе победител в неспирното състезание, всеки командир, от ротен и нагоре, трябва да има и художници, и артисти, и спортисти, най-добре на полупрофесионално равнище. За тях в армията е измислен специален термин — „мъртви души“, тъй като всички те се водят за мерачи, зареждачи, радисти и т, н., а се занимават дявол знае с какво. Един от сутрин до вечер рисува стенвестници, друг дрънка на китара, трети защитава спортната чест на ротата. Занаятчиите в зависимост от квалификацията им се делят на категории: ротни, батальонни, полкови, дивизионни и т. н. Във всеки окръг например са създадени специални спортни батальони. В тях събират най-добрите от окръга. И структурата на батальона съвсем не е армейска, а полуармейска: рота за спортни игри, баскетболен взвод или лекоатлетическа рота, взвод скачачи.

А за всичките световни и олимпийски шампиони да не говорим. Те до един са излезли от ЦСКА и от „Динамо“. От армията и от КГБ. В КГБ системата е същата. Ето как, когато киевското „Динамо“ пристигне, да речем, в чужбина, би трябвало да се коментира един мач: „Младши лейтенантът от футболната служба на КГБ подава точно топката на своя капитан!“ А ако в Канада пристигнат хокеистите на ЦСКА, правилно би било да се коментира: „Танкистите с подкрепата на пехотата и артилерията смело разкъсаха отбраната на противника в центъра и развиват настъпление!“

Между командирите от всички степени постоянно се води борба за занаятчиите: всички подчинени крият най-добрите си художници и артисти от началниците, а те на свой ред ги крият от своите началници, докато всеки един от тях шета из клубовете и спортните зали на подчинените си, за да открие най-добрите и да ги прибере. Тук се води същинска война със свои правила и хватки, с неписани закони и традиции. Неизчерпаема тема, може цял роман да се напише! Съществува и пряка размяна, най-често между командири, от които никой не е подчинен на другия: „Дай ми щангист и китарист, а аз ще ти дам бояджия и художник“ или „Другарю полковник,- не пишете лоша бележка за ученията (полковникът е посредник от друга Дивизия) — ще ви дам един скулптор! Когото поискате ще ви извае за офицерския дом на вашата дивизия — Ленин или Андропов, когото му поръчате!“

Всички занаятчии работят по акордната система за заплащане на труда, принципът на материалната заинтересованост тук се спазва свято. Заплащането е различно, според категорията. Понякога, да речем, така: „Ако станеш олимпийски шампион — ще ти дадем звание старши лейтенант!“ Какво му струва на министъра на отбраната да даде една-две звездички в повече? Един футболист чак генерал-майор стана, без да е прослужил в армията нито един ден; вярно, футболистът се казва Юрий БРЕЖНЕВ.

А в Киевския военен окръг, в танкоремонтния завод, беше организиран ремонтът на хиляди частни леки коли. Командването на окръга си тъпчеше джобовете с милиони, а занаятчиите, които ремонтираха тези коли, всяка вечер получаваха градски отпуск. И всички бяха доволни — и генералите, и златните ръце, и клиентът. И качеството на работата беше на ниво. Жалко, че сложиха край на далаверата, сега в Киев няма къде да си ремонтираш „Жигулата“.

Но дори ако занаятчиите не получаваха „сухо“, все едно трудът им щеше да е доста производителен, защото да плуваш по цял ден в басейн или да гониш тенисната топка е значително по-приятно, отколкото в жега и в кал да копаеш окопи с пълен профил; или да рисуваш сатиричен стенвестник в топлата канцелария е значително по-приятно, отколкото да сменяш танкови вериги на студа, това е доказано по експериментален път. Но всички те освен всичко друго получават безброй градски и домашни отпуски — за сметка на останалите, естествено. Тъкмо от тях започва разложението на армията (това не е единственият източник, нито най-важният, но е един от основните). Върви, да речем, абсолютно пиян, окалян, неподстриган войник през града, патрулите се правят, че не го виждат: това май е личният мебелист на командира на дивизията, а онзи, също пиян, май е личният копач на началник-щаба на дивизията, личен басейн му копае. Тия по-добре да не ги закачаме, ще си създадем главоболия!

Но да си дойдем на нашия сержант, от когото започнахме този разказ. По професия той беше бижутер, и то потомствен бижутер. Пристигнал в армията с всичките си инструменти: с пиличките, с малкото менгеме, с пинсетите. Широко разпространено явление е младите да идват в армията със своите собствени китари и балалайки, четки и платна. Съветският народ отдавна е наясно с порядките, които царуват в нашата родна армия, и затова съветва синовете си да разкриват талантите си незабавно, още от първия ден. Въпросният сержант демонстрирал таланта си още щом попаднал в нашия учебен танков полк. Завели го в един клуб и му заповядали да направи сувенир — мъничък сребрист танк, подарък за някакъв председател на комисия. Така през цялата си служба изобщо не го видях. От 30-те души във взвода имах седем такива; вярно, другите шест -художник, цигулар, пианист и трима спортисти — бяха прихождащи, тоест понякога веднъж седмично, та дори и по два пъти се появяваха във взвода и съумях криво-ляво да ги понауча на нещо.