Виктор Суворов: Освободителят

Отминаха трудовите празници — след тях се заредиха делниците. На другата сутрин от химкомбината се обадиха право в областния комитет: какво да правим с торовете? Всички резервоари са пълни с надпланова продукция. Ако тя не се извози незабавно, комбинатът ще престане да работи. Той е като крава, трябва да се дои навреме. Производството не бива да се прекъсва — за такова нещо премии не се получават. Надплановата продукция не може да се даде и на държавата — не са запланирани железопътни цистерни за извозването й. А в комбината в това време пристигат нови суровини — тях къде да ги дяват?

От областния комитет се обадиха в районните комитети, оттам — в управите на колхозите: вземайте си подаръка, хем по-бързичко.

Новината, че на колхоза ни безплатно са му отпуснали 150 тона течни торове, не зарадва нашия председател, не го развесели. Заповядано му е да си вземе подаръка в срок от 24 часа, и толкоз. А в колхоза ни имаше седемнайсет камиона, от тях -три цистерни. С едната возехме мляко, с другата — вода. За превозване на торове май не са подходящи. Оставаше само една Цистерна — за бензин. Това беше съвсем старо камионче, ГАЗ-51, от ония, дето вратите им бяха не железни, а от шперплат. До града са 73 километра. Като се има предвид състоянието на нашите пътища, това означаваше пет часа за отиване и пет за връщане. Цистерната побираше тон и половина. А шофьор на този камион бях аз.

— Слушай, Витя — ми казва председателят. — Ако не спиш 24 часа, ако акумулаторите на твоята таратайка не се скапят, ако радиаторът не гръмне от парата, ако не ти заяде скоростната кутия, ако не затънеш в калта, за едно денонощие ще направиш два курса и ще докараш три тона. Но ти за 24 часа трябва да направиш не два курса, а сто!

— Ясно — рекох

— Има и още нещо — казва той. — Зле сме с бензина. За три курса, то се знае, ще ти дам бензин, а останалите деветдесет и седем ги направи както знаеш. Ако щеш, със задника си го тикай твоя камион.

— Ясно — рекох.

— На теб разчитам, Витя. Не направиш ли стоте курса — ще ме изволнят.

Това го знаех. Председателя ни никой не го обичаше. Това пък той го знаеше. Натиреха ли го обаче, щяха да пратят още по-лош. Това не го искахме — нещо, което той също го знаеше.

— Всичко ли е ясно?

— Не, не всичко. Да речем, че направя сто курса... без гориво, ама тия торове къде да ги дяна?

Председателят хвърли озадачен поглед към широкия колхозен двор. Наистина, къде? Ленин взел, че се родил през април, затуй надплановата продукция се произвежда на ленински съботници именно през април. Кога трябва да се тори земята с въпросния подарък, не бяхме съвсем сигурни, но във всеки случай не през април. Тогава къде ще я държим? 150-те тона воняща отровна течност?

— Виж какво — казва ми председателят, — тръгвай веднага за града и виж какво правят хората. Да не мислиш, че партията само нас ни е насадила на пачи яйца? Другите колхози имат същия проблем на дневен ред. Гледай какво ще правят хората и прави същото. В нашата област все ще се намери някоя умна глава, която да реши гатанката. Нашенци са талантливи хора. Желая ти успех — и без победа да не се връщаш. Не победиш ли, ще ми откъснат главата, а аз ще откъсна твоята. В това не се съмнявай.

Че аз да не би да съм се съмнявал?

Опашката пред комбината е дълга. Камиони от всякакви марки, всякакви на цвят. Едно ги сродява — до един са очукани. Аз колхозните камиони ги познавам от цял километър. Те като просяците инвалиди бият на очи в тълпата. А тук цяло сборище просяци. И ЗИЛ-ове, и техните предшественици — сталинските ЗИС-ове; на един на мотора му пише „Автозавод им. Молотова“, на друг — просто „Горьковский автозавод“ Но всичките са мръсни. Работата спори. Чевръсто наливат тоновете в нашите цистерни и затова опашката бързо се скъсява. Само че стават едни чудеса: току-що камионът инвалид си тръгна натоварен, а след малко го гледаш, вече е сколасал да се върне и да се нареди най-отзад. Крила уж няма. Каква е тая пъргавина? Какви са тия скорости? Или специален път са им асфалтирали? Както и да го асфалтират, до най-близките колхози все едно не можеш да стигнеш и да се върнеш за десет минути.

Дойде ми и на мен редът. За две минути ми наляха цистерната догоре. Регистраторът вписа първите тон и половина на родния ми колхоз. Изкарах колата през портала, но вместо към колхоза — лепнах се за бензиновоза пред мен. Каквото той, това и аз. А той прави същото, каквото правят всички: от портала на комбината наляво и надолу към брега на Днепър, пуща маркуча в реката и източва тора в нея. И аз като него. И всички наоколо — също. Десетки курсове, стотици камиони, хиляди тонове. Ширва се по водата петно — ама огромно, — лъщи на слънцето като злато. А риба — свят да ти се завие. Я, колко богат бил Днепър на риба! Докъдето ти стигат очите — сомове по петнайсет-двайсет килограма, щуки с остри муцуни, тлъсти платики. Ако не беше химията, изобщо нямаше да разберем колко богати са реките ни! Да се не нагледаш. Само че нямаме време за любуване на гледката. Работата не чака.