Виктор Суворов: Освободителят

Дървата, които ни предстоеше да нарежем и наредим със същата точност, бяха докарани преди ден-два, но въпреки това не бяха струпани на камара, а подредени с неописуема любов и дори изкусно, бих казал. Преди всичко бяха сортирани по дебелина: най-дебелите отдолу и след това все по-тънки и по-тънки, най-отгоре — най-тънките. Онези обаче, които ги бяха сортирали, на всичко отгоре явно са притежавали изтънчен художествен вкус, след като бяха взели под внимание и цвета на стволовете: отдясно — най-тъмните, след това постепенен преход наляво до чисто белите. И ето че ни предстоеше да разтурим това произведение на изкуството, да нарежем и нацепим всички дърва според еталоните и пак да ги подредим.

Другото, което биеше на очи, беше едно коренище със съвършено невъобразима форма, проснато насред двора и наподобяващо какво ли не, само не и дърво. Човек не можеше да повярва, че природата е в състояние да създаде такава фантастична плетеница от въжета или маркучи, или нещо друго много гъвкаво. Независимо от цялата сложност, придаваща му вид на кълбо змии, кютюкът в същото време запазваше много висока якост на всичките си елементи. Коренището лежеше там явно от десетилетия, за което говореха хилядите стари и нови следи от зъби на трион.

Всички, които проявяваха опърничавост, неосъзнали докрай къде са се озовали, получаваха задача да осигурят дръвца, тоест да нарежат кютюка. След час някой от ръководството идваше да провери как върви работата, учудваше се, че още нищо не е свършено, и налагаше наказание. На всичко отгоре задачата се възлагаше само на един човек, никога на двама едновременно; и на този един му се връчваше дълъг, гъвкав, но изключително тъп трион, с който могат да работят само двама.

Когато влязохме в двора, някакъв мургав войник напразно се опитваше да направи поне една резка. Прибраха го след двайсетина минути като нежелаещ да работи. В зависимост от настроението на ръководството действията на горкия дървар могат да бъдат квалифицирани по всякакъв начин — от нежелание да работи и пререкания с ръководството (ако се опита да докаже, че това е невъзможно да се направи) до икономически саботаж и категоричен отказ да изпълнява заповедите на командването. След такава формулировка началникът на ареста или заместниците му могат да сторят на клетника каквото им скимне. А на този кютюк му е писан дълъг живот, сигурен съм, че и до днес той си е там и някой несретник напразно се опитва да го нареже. Прехапал е устна, очите му са се налели със сълзи, лицето му е съвсем отнесено... а времето изтича...

Пристъпвайки към рязането на дървата по еталона 28 сантиметра, научихме още една интересна подробност. Бяхме се наканили всичко да нарежем, нацепим и наредим цепениците по дебелина и цветове и чак тогава да изметем всички стърготини.

— Ааа, тая няма да я бъде! Тук важат нашите правила! Винаги трябва да има ред!

И започнахме. Отрежеш една цепеничка — събери стърготините — с ръце. Отрежеш втора — пак събери всичко. А метли нямаше.

А часовият междувременно водеше ли, водеше опърничавите до кютюка един по един: я нарежи дръвца, братле!

Към седем часа дворът започна да се изпълва с глъчка. Взеха да пристигат камионите с арестанти, които през целия ден бяха работили на студа на безбройните обекти; един в танкоремонтния завод е мъкнал вериги, друг е разтоварвал композиции със снаряди. Премръзнали, мокри, гладни, изморени до смърт, всички след пристигането си се строяват, защото след работата предстоят занятия — три часа без почивки. В общия строй натикаха и нас; от този именно момент започва да тече времето за арестанта, целият работен ден преди този момент не е нищо повече от сутрешна гимнастика.

Киевският арест знае само два вида занятия: строева подготовка и тактика. Тук не споменавам политическата подготовка, защото тя не е всеки ден, а само два пъти седмично по два часа, и не вечерта, а сутрин преди работа, но за нея ще стане дума по-нататък. А засега строевата и тактиката.

Час и половина строева е абсолютно изнурително занимание. Близо сто арестанти в колона по един в кръг, по периметъра на двора, не вървят, а дънят със строева стъпка, навирвайки крака до немислима височина. В двора освен арестантите няма никой: нито началници, нито часови. И пак се тресе от мощното им трополене.

Само от време на време някой от щатните звероподобни ефрейтори ще надникне през вратата:

— Ей ти, клепоухият, не ти бе, ти! Гледал ли си филма „Обикновен фашизъм“? Ха тъй. Ама твойта строева стъпка далеч не е като на хората от филма! Я потренирай малко на място.