Аркадий Стругацки - Обитаемият остров

Това беше толкова дивашко и невъзможно, че Максим изгуби чувството за реалност. Нещо се измести в съзнанието му. Хората изчезнаха. Тук имаше само двама човека — той и Рада, а останалите ги нямаше. Вместо тях тромаво и страшно тъпчеха калта опасни животни. Изчезна градът, изчезна арката и крушката над главата — имаше непроходими планини, местността Оз на планетата Пандора, имаше пещера, гнусен капан, подготвен от голите петнисти маймуни, вътре равнодушно гледаше размазаната жълта луна, и трябваше да се бие, за да остане жив. И той започна да се бие така, както тогава на Пандора.

Времето послушно се забави, секундите станаха дълги-дълги, в течение на всяка от тях можеха да бъдат направени множество различни движения, да бъдат нанесени много удари и да бъдат видяни всички едновременно. Тези маймуни бяха тромави, привикнали да имат работа с друг дивеч, навярно просто не можеха да съобразят, че са направили грешен избор и по-добре ще е да избягат, но те също се опитваха да се бият… Максим хващаше поредния звяр за брадичката, рязко повдигаше главата и удряше с реброто на дланта по бледата пулсираща шия и веднага се обръщаше към следващия, хващаше, вдигаше, удряше, и отново хващаше, вдигаше, удряше — в облак от зловонно хищно дишане в кънтящата тишина на пещерата, жълтия сълзящ полумрак нечии криви нокти одраха шията му и се изплъзнаха, жълти зъби се впиха в рамото и също се изплъзнаха… Пред него вече нямаше никой, а към изхода на пещерата бързаше водачът с тоягата, защото, като всички водачи, имаше най-бърза реакция и пръв разбра какво става. За миг Максим го съжали, толкова бавна беше тази бърза реакция, секундите се влачеха все по-мудно, бързоногият вожд едвам-едвам местеше крака, Максим се промъкна между секундите, изравни се с него, удари го в движение и веднага спря… Времето отново придоби нормално течение, пещерата стана арка, луната — крушка, местността Оз на Пандора отново се превърна в странния град на непонятна планета, много по-непонятна от Пандора…

Максим стоеше, отпуснал изтръпналите си ръце. В краката му мъчително се гърчеше мустакатият водач. От нараненото рамо на Максим течеше кръв. И в този момент Рада го хвана за ръката, изхлипа и прекара дланта му по мокрото си лице. Той се огледа. Върху мръсния цимент лежаха телата. Той машинално ги преброи — шестима заедно с водача — и си помисли, че двама са успели да избягат. Беше му неописуемо приятно докосването на Рада, той знаеше, че е постъпил така, както е трябвало да постъпи, и е направил точно това, което е трябвало да направи — нито повече, нито по-малко. Тези, които бяха успели да избягат, бяха избягали, той не ги догони, въпреки че можеше — дори сега чуваше как панически тропат токовете им в края на тунела. А тези, които не бяха успели да избягат — лежат, и някои от тях ще умрат, а другите вече са мъртви, и все пак това бяха хора, а не маймуни или панцерни вълци, въпреки че дишането им беше зловонно, докосванията мръсни, а намеренията хищни и отвратителни. И въпреки това той чувствуваше някакво съжаление и загуба, сякаш беше загубил някаква чистота, неотделимо късче от душата на предишния Максим, и знаеше, че предишният Максим е изчезнал завинаги, и това беше малко горчиво и едновременно будеше в него някаква непозната гордост…

— Да вървим, Максим — тихичко каза Рада. И той послушно тръгна подир нея.

— Накратко, вие го изтървахте.

— Нищо не можех да направя… Знаете как стават тези неща…

— Дявол да ви вземе, Фанк! От вас не се и искаше да правите каквото и да било. Достатъчно беше да вземете шофьор.

— Знам, че съм виновен. Но кой можеше да очаква…

— Стига за това. Какво предприехте?

— Веднага, щом ме пуснаха, се обадих на Мегу. Той нищо не знае. Ако се върне, Мегу веднага ще ми съобщи… После: взех под наблюдение всички психиатрични лечебници… Той не може да избяга далеч, просто няма да му позволят, прекалено се хвърля в очи…

— По-нататък.

— Вдигнах своите хора в полицията. Заповядах да следят за всички случаи на нарушение на реда, дори и на правилата за улично движение. Той няма документи. Заповядах да ми съобщават за всички задържани без документи… Той няма шансове да се скрие, дори ако поиска… Според мен, това е работа за два-три дни… Проста работа.

— „Проста“… Какво по-просто имаше от това — да отидете с кола в студиото и да докарате тук човек… Но вие дори и с това не се справихте.

— Виноват. Но такова стечение на обстоятелствата…