Аркадий Стругацки - Обитаемият остров

Той рязко се обърна и с ужас погледна жълтия телефон.

Не можеше вече да сдържа въображението си. Виждаше оная тясна стаичка, тапицирана с лилаво кадифе, задушна, воняща на вкиснало, без прозорци, с гола олющена маса и пет позлатени кресла… „А ние, останалите, стояхме прави: аз, Странник, с очи, жадуващи за убийство, и тоя плешив палач… нехранимайко, дърдорко: знаеше къде е Центъра, толкова хора погуби, за да научи това, и — дрънкало, пияница, самохвалко! — как може да се казва такова нещо на когото и да било? Още повече на роднини… особено на такива роднини. Пък и началникът на Департамента на общественото здраве, очи и уши на Огненосните Творци, броня и секира на нацията… Канцлер замижа и каза: «Изтрий го от лицето на земята», Странник стреля два пъти от упор, а Барона недоволно промърмори: «Пак оплескахте цялата тапицерия…» И започнаха да спорят защо в стаята вони, а аз стоях с омекнали крака и мислех: «Знаят ли или не знаят?…», и Странник стоеше озъбен като гладен хищник и ме гледаше, като че ли се досеща… За нищо не се досети… Сега вече разбирам защо той винаги се грижеше никой да не проникне в тайната на Центъра. Винаги е знаел къде е Центъра и само е търсел случай да го завземе… Закъсня, Странник, закъсня… И ти ще закъснееш, Канцлер. И ти, Бароне. А за теб, Гърчавия, няма какво да говорим…“

Той дръпна завесата, опря чело до студеното стъкло. Почти беше задушил страха си и за да го стъпче окончателно, до последната искра, започна да си представя как Мак с бой внезапно нахълтва в апаратната на Центъра…

„Но това можеше да направи и Мазола с личната си охрана, с тая банда от братя и братовчеди, племенници, побратими, храненици, с тия жестоки мръсници, които никога нищо не бяха чували за закон, които винаги знаеха един-единствен закон: стреляй пръв… Трябва да си Странник, за да вдигнеш ръка срещу Мазола. Оная вечер те го нападнаха пред самата врата на вилата му, надупчиха колата, убиха шофьора, секретарката… и най-загадъчно загинаха до един, всичките двадесет и четири души с две картечници… Да, Мазола тогава можеше да нахлуе в Апаратната, но там щеше да заседне, нямаше да мине по-нататък, защото там има бариера от депресионно излъчване, а сега може би вече са две; впрочем стига и една, все едно никой не може да мине: дегенератът ще припадне от болка, а простият лоялен гражданин ще се отпусне на колене и тихичко ще вие от безкрайна тъга… Само Мак ще може да мине оттам. Ще бръкне със златните си ръце в генераторите и преди всичко ще превключи Центъра, цялата система от кули на депресионно поле. После, вече съвсем безпрепятствено, ще се качи в радиостудиото и ще постави лентата с предварително подготвена реч за многоциклово предаване. Цялата страна от хонтийската граница до Заречието ще бъде в депресия, милионите глупаци ще се въргалят, обляни в сълзи, неспособни да си мръднат пръста, а високоговорителите вече ще реват с цяло гърло, че Огненосните Творци са престъпници, истинските им имена са еди-какви си, намират се еди-къде си, убийте ги, спасете страната, това ви казвам аз, Мак Сим, живият бог на земята (или там… законният наследник на императорския престол, или великият диктатор — каквото му хареса повече). На оръжие, мой Легионе! На оръжие, моя армия! На оръжие, поданици мои!… И слиза после в Апаратната, превключва генераторите на поле за повишено внимание, и ето вече цялата страна слуша с наострени уши, старае се да не пропусне нито дума, заучава речта наизуст, повтаря си я отново и отново. Високоговорителите реват, кулите работят — и така един час, а после той ще превключи излъчвателите на възторг, само половин час възторг — и край на предаването… И когато дойда на себе си — массаракш, половин час адска болка, но трябва, массаракш, да издържа — Канцлер вече го няма, няма нито един от тях, а има Мак, великият бог Мак и неговият верен съветник, бившият държавен прокурор, днешен глава на правителството на великия Мак… По дяволите правителството, аз просто ще бъда жив и нищо няма да ме заплашва, а там ще видим… Мак не е от онези, които изоставят полезните си приятели, той не изоставя дори безполезните приятели, а аз ще му бъда много полезен приятел. О, какъв полезен приятел ще му бъда!…“

Той сам се прекъсна, върна се до масата, хвърли поглед на жълтия телефон, подсмихна се, взе слушалката на зеления и позвъни на заместник-началника на Департамента за специални изследвания.

— Жабчо, ти ли си? Добро утро, обажда ти се Умник. Как си днес? Стомахът ти как е?… Е, чудесно… Странник няма ли го още?… Аха… Е, добре… Обадиха ми се от канцеларията на Барона и ми наредиха малко да ви поинспектирам… Не-не, мисля, че това е чиста формалност, все едно от вашите работи аз нищо не разбирам, но ти приготви там някакъв рапорт… проект на заключението на инспекцията и тям подобни. И се погрижи всички да са си на местата, а не като миналия път… М-хм… Към единайсет часа сигурно… Ти направи така, че към дванайсет да мога да си тръгна с всички документи… Е, до среща. Да вървим да страдаме… И ти страдаш, нали? Или може би вече сте изобретили защитата, само я криете от началството? Добре, добре, шегувам се… Хайде.