Джордж Оруел - 1984

През последните пет дни бе работил повече от деветдесет часа. Както и всички останали в министерството. Сега всичко бе свършило и той нямаше буквално никаква работа, никаква партийна работа, чак до следващата сутрин. Можеше да прекара шест часа в убежището и още девет в собственото си легло. В мекия слънчев следобед вървеше бавно по някаква мръсна улица към магазина на мистър Чарингтън, като с едно око следеше за патрули, безразсъдно уверен, че този следобед няма опасност някой да му попречи. На всяка крачка в коляното му се удряше тежкото куфарче, което носеше, и кожата по целия му крак изтръпваше. Вътре в него беше книгата, в негово владение вече от шест дни, която обаче още не бе отворил, нито погледнал.

На шестия ден от Седмицата на омразата, след парадите, речите, крясъците, песните, знамената, плакатите, филмите, восъчните фигури, непрекъснатото биене на барабаните, пищенето на тромпетите, тропота на маршируващите крака, скърцането на гъсеничните вериги на танковете, грохота на ескадрилите самолети, военните салюти — след шест такива дни, когато големият оргазъм вибрираше към кулминацията си и колективната омраза към Евразия бе стигнала до такова изстъпление, че успееше ли да се добере до двете хиляди евразийски военнопленници, които трябваше да бъдат обесени публично през последния ден на празниците, тълпата без съмнение щеше да ги разкъса на парчета — точно в този момент бе обявено, че Океания в края на краищата не воюва с Евразия. Океания воюва с Изтазия. Евразия е съюзник.

Естествено официално не бе признато, че е настъпила промяна. Просто съвсем внезапно и едновременно навсякъде стана известно, че врагът е Изтазия, а не Евразия. В този миг Уинстън беше на митинг на един от централните лондонски площади. Беше тъмно, белите лица и червените знамена изглеждаха зловещи в светлината на прожекторите. Площадът беше претъпкан с няколко хиляди души, включително група от около хиляда ученици с униформи на Разузнавачите. От покрита с червен плат трибуна оратор от Партядрото, дребен, мършав мъж с непропорционално дълги ръце и голям плешив череп, по който се вееха няколко проскубани кичура коса, отправяше тирадата си към тълпата. Дребната изкривена от злоба фигурка бе сграбчила дръжката на микрофона с една ръка, докато другата кокалеста ръка с огромна длан злокобно раздираше въздуха над главата му. Гласът му, с метално звучене от усилвателите, изстрелваше безкраен списък от зверства, кланета, изселвания, плячкосвания, изнасилвания, изтезания на пленници, бомбардировки на цивилни граждани, лъжлива пропаганда, подли агресии, нарушени договори. Беше почти невъзможно да го слушаш, без от самото начало да повярваш и после да пламнеш от гняв. На всеки няколко минути яростта на тълпата преливаше и гласът на оратора потъваше в дивия животински рев, който необуздано се надигаше от хиляди гърла. Най-юнашки крещяха учениците. Речта продължаваше вече може би двайсет минути, когато на трибуната се качи куриер и пъхна бележка в ръката на оратора. Той я разгъна и прочете, без да спре да говори. Нищо не се промени в тона и в поведението му, нито в съдържанието на речта му, но изведнъж имената станаха други. Без да бъде казана дума, вълна от разбиране разлюля тълпата. Океания воюваше с Изтазия! В следващия миг настъпи огромна суматоха. Всички знамена и плакати, с които беше украсен площадът, бяха неверни! На повече от половината бяха изобразени неподходящи лица. Това бе саботаж. Това бе дело на агентите на Голдщайн! Хаосът беше пълен — от стените се късаха плакати, знамената се раздираха и се тъпчеха с крака. Разузнавачите извършиха истински подвизи — покатериха се на покривите и нарязаха знаменцата, които се развяваха от комините. За две-три минути всичко свърши. Ораторът, все още сграбчил дръжката на микрофона, с приведени напред рамене, дращейки въздуха със свободната си ръка, продължаваше да говори. Минута по-късно тълпата отново надаваше животински викове на ярост. Омразата беше продължила точно както преди, само прицелът й бе сменен…

Припомняйки си станалото, сега Уинстън с изумление си даде сметка, че ораторът бе преминал от една тема на друга буквално по средата на изречението, не само без да направи пауза, но дори без да промени словореда. Но тогава други неща го занимаваха. Точно в най-голямата суматоха, докато се късаха плакатите, мъж, чието лице не видя, го потупа по рамото и му каза: „Извинете, мисля, че сте си изпуснали куфарчето.“ Той пое куфарчето разсеяно, без да продума. Знаеше, че ще минат дни, преди да има възможност да погледне съдържанието му. В момента, когато митингът свърши, той се запъти към Министерството на истината, въпреки че наближаваше двайсет и три часа. Всички служители на министерството, бяха направили същото. Заповедите, призоваващи ги към работните им места, които вече се разнасяха от телекраните, едва ли бяха необходими.