Джордж Оруел - 1984

— За какво да пием този път? — попита той все така полунасмешливо. — За провала на Полицията на мисълта? За смъртта на Големия брат? За човечеството? За бъдещето?

— За миналото — каза Уинстън.

— За миналото е по-важно — съгласи се сериозно О’Брайън.

Те изпиха виното и веднага след това Джулия стана да си върви. О’Брайън взе малка кутийка, която лежеше върху скрина, подаде й плоска бяла таблетка и й каза да я сложи на езика си. Важно е, обясни той, да не мирише на вино, когато излиза оттук: момчетата, обслужващи асансьорите, са много наблюдателни. Веднага щом вратата се затвори зад нея, той като че ли забрави за съществуването й. Направи още една-две крачки нагоре-надолу и спря.

— Трябва да решим някои подробности — каза той. — Предполагам, че имате някакво скривалище?

Уинстън му каза за стаята над магазина на мистър Чарингтън.

— Засега върши работа. По-нататък за вас ще уредим нещо друго. Важно е тайните квартири да се сменят често. Междувременно ще ви изпратя екземпляр от книгата — дори О’Брайън, забеляза Уинстън, произнася думата, сякаш е написана в курсив, — книгата на Голдщайн, нали разбирате, при първа възможност. Може да минат няколко дни, преди да успея да намеря екземпляр. Както вероятно се досещате, не са много. Полицията на мисълта ги намира и унищожава почти със същата бързина, с която ние ги издаваме. Но това не променя нещата. Книгата е неунищожима. И последният екземпляр да изчезне, ние можем да го възстановим почти дума по дума. Ходите ли с куфарче на работа? — добави той.

— Обикновено да…

— Какво е то?

— Черно, много износено. С две каишки.

— Черно, две каишки, много износено — добре. Някой не толкова далечен ден — не мога да ви кажа точно кога — в едно от съобщенията, които ще получите сутринта на работа, ще има сгрешена дума и вие ще поискате да я повторят. На следващия ден ще отидете на работа без куфарче. По някое време през деня един човек ще докосне ръката ви на улицата и ще каже: „Струва ми се, че сте изпуснали куфарчето си.“ В неговото ще намерите екземпляр от книгата на Голдщайн. Ще я върнете след две седмици.

Помълчаха.

— Остават още няколко минути, преди да стане време да си вървите — каза О’Брайън. — Пак ще се срещнем — ако изобщо се срещнем.

Уинстън го погледна.

— Там, където няма тъмнина? — попита той колебливо.

О’Брайън кимна, без да изглежда изненадан.

— Там, където няма тъмнина — каза той, сякаш бе разбрал намека.

— А междувременно имате ли нещо да кажете, преди да си тръгнете? Някакво съобщение? Някакъв въпрос?

Уинстън помисли. Като че ли нямаше какво друго да пита: още по-малко желание изпитваше да говори високопарни приказки. Вместо нещо пряко свързано с О’Брайън или с Братството в съзнанието му изплуваха едновременно мрачната спалня, където майка му бе прекарала последните си дни, и малката стая над магазина на мистър Чарингтън със стъкленото преспапие и гравюрата върху стомана в рамка от палисандрово дърво. Почти наслуки попита:

— Чували ли сте някога едно старо стихотворение, което започва с „Лимоните и портокалите, на «Свети Климент» бият камбаните“?

О’Брайън отново кимна. Тържествено допълни куплета:

— Знаете и последния стих! — възкликна Уинстън.

— Зная и последния стих. А сега, опасявам се, е време да си вървите. Почакайте. По-добре да ви дам една от тези таблетки.

Когато Уинстън се изправи, О’Брайън му подаде ръка. Могъщото му ръкостискане смаза костите в дланта на Уинстън. На вратата Уинстън се обърна, но О’Брайън, изглежда, вече го изтриваше от съзнанието си. Чакаше с ръка върху ключа на телекрана. Зад него Уинстън виждаше писалището и лампата със зелен абажур, диктографа и телените кошове, пълни с книжа. Случаят бе приключил. След трийсет секунди, каза си той, О’Брайън ще се е върнал към прекъснатата си важна работа в служба на партията.

Уинстън се беше размекнал като желе от умора. Желе беше точната дума. Хрумна му спонтанно. Тялото му сякаш беше не само меко, но и прозрачно като желе. Струваше му се, че ако вдигне ръка, през нея ще види светлината. Огромната работа бе изстискала от него всичката кръв и лимфа, оставяйки някаква немощна структура от нерви, кости и кожа. Усещанията изглеждаха пресилени. Комбинезонът тежеше на плещите му, паважът гъделичкаше стъпалата му, дори стискането и отпускането на ръката изискваше усилие, от което ставите му скърцаха.