Емилиян Станев: Орли

Понякога дебнеха някой глухар, излязъл на открито, някой заек. Кръжаха над лова си търпеливо и с часове чакаха удобния миг, за да нападнат. А когато в планината не можеха да хванат нищо, отлитаха към равнината да дирят мърша.

Тяхното обоняние надушваше трупа от цели километри. Възходящите въздушни течения, които използваха, за да се издигнат високо, им помагаха много. Те бяха техните пътища по небето. Погледът им обхващаше всички подробности по земята на грамадно разстояние. От висините виждаха всеки ден синята ивица на морето, простора на равнините с градовете и селата, над които често се виеха, примамвани от домашните птици из дворовете. Всяка падина, всяка рекичка, всеки хълм им бяха познати, защото в течение на два века бяха летели над тая земя. Промените, които бяха станали долу през това време, оставаха за тях незабележими, понеже ставаха постепенно и бавно. Селата се бяха уголемили, както и градовете, горите, напротив, оредяваха, реките бяха стеснили коритата си, а пътищата умножили белите си нишки. Шумът от земята ставаше все по-продължителен. И ведно с тия промени орлите намираха все по-трудно храна; дивечът изчезваше, а трупове на умрели животни се срещаха рядко.

Бяха принудени да отлитат далеч, към бреговете на морето, или на север, към балкана. Там промените не бяха тъй големи.

Твърде често с дни не намираха храна, но това не ги смущаваше. Тяхната жизненост беше тъй голяма, че гладът не можете да ги изтощи. Правеше ги само по-свирепи и по-дръзки.

В своя дълголетен живот те помнеха не една война, не едно бедствие или мор. Техният усет за всяко нещастие, което приближаваше долу на земята, беше се изострил в течение на тия два века. Те разбираха какво означават далечните тътнежи на оръдията, които достигаха до слуха им като радостен предвестник, който им обещаваше богат пир. Пожарищата и миризмата на дим ги отвеждаха към бойните полета. Отгоре следяха човешките колони, обозите и бежанците, слушаха рева на добитъка и шума на битките, сигурни, че този път за дълго време ще имат обилна храна. Тогава напущаха планината и се преселваха там, дето кипеше войната. Човешкото месо не беше по-малко вкусно от това на животните. Заедно с гарваните и мършоядите деляха плячката си. И после, когато войната отминеше, с месеци продължаваха да се въртят по тия места.

Те бяха свидетели на пристъпите на чумата, от която някога селата опустяваха, а по пътищата не можеше да се види жива душа — помнеха страшната тишина, която беше легнала над земята в ония далечни времена, когато полетата стояха необработени и жътвата гниеше. Тогава се събираха на ята и като истински господари, спокойно и гордо, се виеха високо над смълчаните селища.

В тия отколешни дни край голите хълмове на някое дрипаво и бедно градче със заострени като бели моливи минарета и с разрушени стари кули и зидове хората им оставяха всяка неделя храна, защото ги тачеха и се възхищаваха от тяхната сила и недостъпност. Тогава из планината често ставаха малки битки, нападения, убийства и винаги можеше да се намери трупът на някой разбойник или на мирен нещастник, заклан край пътя.

Веднъж до един такъв труп орелът беше намерил мешинена кесия, пълна с пари. Тя беше оцапана с кръв и това го бе накарало да я приеме за къс месо. Той я отнесе в гнездото си и я сложи пред орлетата. Кесията стоя там докато кожата изгни и се разкъса. Монетите се пръснаха и завинаги останаха скрити от алчните очи на хората.

Така беше минал животът им досега. Всяка пролет орлицата снасяше едно-две яйца със синкави петна и лягаше да мъти. А когато орлетата пораснеха, напущаха гнездото и се преселваха далеч из околните планини.

Никаква опасност и никакъв враг не смущаваше тяхното спокойствие, сякаш те стояха над живота и над смъртта, недостигаеми дори от времето и промените, които ставаха долу, на земята. Наистина, понякога хората се опитваха да стрелят по тях, но те се пазеха добре, защото очите им виждаха на голямо разстояние и най-малките движения на човека и лесно отгатваха намеренията му…

Една сутрин, преди да се разсъмне, те се събудиха от слаб дъждец, който току-що беше започнал да ръми.

На изток, зад мрачния и настръхнал силует на планината, тънка жичка с цвета на прегоряло желязо показваше настъпването на зората. Няколко дрипави облака зачервяваха краищата си. Беше необикновено тихо, тъмно и задушно.

Червеното петно на изток растеше. Между облаците блесна една звезда. След това зелена светкавица клъвна хоризонта. Облаците се раздвижиха. Излизаше вятър. По огромната издигнатина на планината легна тъмна сянка. Личеше, че идва буря.