Емилиян Станев - Антихрист

Говореха за новото писмо на Калист до нашия патриарх. Отец Тихон държеше замислено брадата си, дебелите му устни лъщяха от влага. „Царят ще ни изслуша, както изслушва и патриарха. Не рачи да взема страна“ — думаха стареите от конете. Евтимий рядко отвръщаше. Сигурно обмисляше речта си пред Иван-Александър, защото утре трябваше да се яви в двореца за уреждане на черковните разпри. Пък мен те не ме занимаваха. Щом божите тайни са такива, все едно в каква черква се молиш.

Ставаше разговор и за разбойниците, и за шарката, що завърлува от пролетта. А като наближихме „Устато“, един от стражниците викна и посочи към Янтра. През реката газеха десетина полуголи жени и мъже. Водеше ги брадат мъж, препасан с овча кожа и с дървен жезъл в ръка. „Кратунарите, поганците! Ще им хвърля“ — рече един от стражниците и наблегна лъка. Тетивата бръмна и стрелата се заби пред мъжа, който бе излязъл на другия бряг. Оня веднага се скри зад една върба. Жените подигнаха високо полите на ризите си, мъжете им подадоха ръце по-скоро да прегазят, а брадатият извика зад върбата: „Защо стреляш, несвестнико? Ела при нас да узнаеш рая, глупако!“ — Стражниците хванаха колчаците си, но Евтимий повели да не стрелят и всички се прекръстихме. „Анатема! — рече отец Тихон. — Как благоверният ни самодържец търпи тая скверност?“ „Вселукавият ни се надсмива, отче. Кой не би ни укорил, задето се отнасяме лениво към бесовете на плътта? От нашата леност запада българската скиния.“ И заговориха за ересите, пък аз не отвърнах очи от Янтра. Една от жените изостана, еретиците я подканяха да бърза, но тя се бавеше и поглеждаше към нас. И заседна в ума ми, че това е моята блудница от панаира. Втълпих си, усетих мъка и ревност, повече се озлобих и до Търновград дума не промълвих.

През Кселифора влязохме в града от север. Но да не разказвам подробно моето кратковременно пребиваване в престолната. Девинград нараснал с нови коптори на бежанци, умножила се сиромашта, край всяка черква божеци, в странноприемниците пълно, гъдулари пеят и свирят. Търновград набрал люде, а самият обеднял и посивял. Знатните се занимават повече с магии, отколкото с молитви, простите го ударили на безгрижие, кражби и просия, а царската власт линее и си стои настрана, наслаждава се нашият застарял самодържец на боголюбиви слова, на изображения, на женска хубост и всякакви други хубости. Венценосният му син Срацимир не признава брата Шишмана за наследник, нито дори баща си, иска власт над цялата страна. Балик си кара по своему, черквите в свада, досаждат на негово царство с пратеничества… В къщи баща ми болен — нито се зарадва, нито го натъжи моето пристигане. Майка ми заплака от радост, пък не смее да ме прегърне — зер нали съм божи служител и светец. Сестричката ми се плаши от расото и камилявката и бяга по-настрана. Свой съм, а съм им чужд. Бог ме е отделил от най-близките ми, не знаят как да се обръщат към мене, как да се държат. Погледнах се в огледалото и се сепнах. Лицето, загоряло от пролетното слънце, не прилича на светец, брадичката ми златна, очите извътре горят със синкава светлина, в дъното им страсти, злоба, богоборство. Няма благочестие, бесове напират… Поседнах край болния си баща на тръне — страхувам се, ще отгатне що е в душата ми.

„Е, книжовник ли стана, или само подвижник?“

„Още не съм решил.“

„Хм… С Евтимий дойде. Ще се явиш ли и ти при двойната брада?“

„Не. Само стареите от манастира. Дойдох да се видим.“

„Хубаво…“

Разменихме още по някоя дума, не за най-важното. Ако бяхме заговорили откровено, кой знае какво щях да чуя за себе си. Ала отчуждени бяхме, дори с вражда. Тъй е, не се решават хората да изкажат що крият в сърцата си дори когато са баща и син. Знаят, че няма да се разберат, и се срамуват от помислите си. Като съблякох расото и махнах камилявката, пооблекчих се и аз, и те и на края малката Каля седна в скута ми и обви с ръчички врата ми. От майка си научих, че Лаврентий заминал в някакъв манастир из Сливенско, а мой братанец починал от шарката. Бедната, гледаше ме тревожно и дебнеше сгода да останем двама. Пък аз я избягвах. И когато си легнах в стаичката към улицата, тихо открехна вратата и плахо надникна. Престорих се на заспал. Виждах я като сянка върху озареното от звездната светлина прозорче в ходника, застанала на прага. „За какво да говорим, майчице? Дори да би разбрала що става с мене, с какво би могла да ме утешиш? Нямаше ли да се ужасиш от сина си, когото в своята простодушност смяташе светец? Или се надяваше, че майчината обич ще намери слова за утеха и за нова вяра? Стой настрана, не докосвай духа ми, защото не е твоя рожба и над него нямаш права! Знам, ще се опиташ да ме приласкаеш с обичта си, ала не знаеш, че велика обич ме доведе до тая самота.“ Тъй й говорех мислено, докато тя се прибра, защото жалостта към нея беше се превърнала в ледена стена. Самота търси душата, когато се мъчи, не иска да я приспят с лъжливи думи… Така, братя, избягвах всяка искреност, криех себе си и тайно се прощавах с родния дом. На третия ден, когато пратеничеството не постигна нищо пред Иван-Александър, по пътя назад слушах как Евтимий и манастирските стареи говорят за царски и църковни неуредици и за многото зло, ширнало се по земята. И това, що чувах, подравяше още повече вярата ми в бога и в целеустроението на света. Човешкото битие и дела затъмниха божието, нямаше пече божа промисъл, а всичко ставаше по вина на тези или онези човеци. Така се скъса нишката, която ме свързваше с бога и вселената…