Емилиян Станев - Антихрист

„Дяволско чедо“ — ми подсказа как гледа на мене моят баща, оскърби ме и ожесточи. „Бягаш от Таворската светлина да не те ослепи, зер и самите ученици Христови не са посмели да гледат възнасящия се Исус. И сина си плашиш с нея, защото си слаб духом, та отрицаваш. Но Еньо ламти и ще ламти за благодатта превелика, що тайните световни разкрива и с бога приобщава! И щом е дяволско чедо, неутолимо я жадува, защото само тя може да го спаси.“ Тъй разсъдих и завинаги обърнах гръб на баща си. Посърна изново душата ми от това „дяволско чедо“, усили се страхът от дявола, пак ме замъчи грозната мисъл, че сърцето ми е при господа, пък умът при лукавия, и на хубостта си взех да гледам със страх и съмнение. Изповядах се на Лаврентий, а той: „Смирение, брате! Горд си. Трябва да достигнеш блажена и телесна нищета. И скръб, скръб от несъвършенството, дорде обуздаеш греховното мислене, що блуждае между добро и зло.“

Съзряваше решението да остана безмълвник, ала ме възпираше обичта към майка ми и малкото ми сестриче Каля. Не измина и седмица, от двореца настояха да ставам царски писар. Баща ми се възрадва — нямало по-голямо добро за мене: богатство, чест, почит и царско благоволение. Ще живея в палата, ще зная държавните дела, ще пиша хрисовули и ще слушам какво говорят пратеничества. Може и до Константинопол да отида…

Изпаднах в размисъл: „Лукавият пак се изстъпва да те усвои като слуга, Еньо. Иска да загаси светлината в тебе, да те лиши от благодатта. Склониш ли, ще седиш цял ден в писарната, ще си чешеш ушите с пачето перо и ще дебелееш. Там рогатият открай време си е свил невидимо гнездо. Па и царски шътник ще бъдеш, от прозореца ще гледаш световното съкровище като тъмничар. Няма да го бъде, ще бягам!“ От друга страна, блазнеше ме надеждата да видя Ралица императрица византийска, ако наистина ме вземат с пратеничество при гърците. Ала Таворската светлина надделя безнадеждната ми мечта и другите изкушения. Тъй стана и нека изповядам, братя — вътрешният Еньо, сиреч невидимата, но властвуваща душа в мене всякога се е налагала в съдбовни часове, та е отхвърляла съветите на разума и всякакви нещастия, пакости и мъки ми е причинявала, безумната. Но и сега — измъчен и поруган от нейното безразсъдство — й въздавам почит, кланям й се и я славословя заради висшата й премъдрост, що не се влияе от удобства, земни блага и слава, ни от къщно благополучие. Защото Сионска бродница и блудница е тя, в отвъдземното любопитствува, дано узнае тайната си. Тялото ми измъчи и ума ми порази, в ада съм и до рая се докоснах заради нея и сам не зная сияя ли, или тъмнея, дявол ли съм, или сразен бог…

Казах на Лаврентий каква е работата и че съм решил да бягам, по-скоро да ме води в Кефаларската обител и там да ме подстрижат. Взех си връхната дреха, напуснах завинаги родната стряха. Петък беше, денят на свети Ивановото зачатие…

Събуждам се сутрин след тежък сън, вслушвам се в себе си и питам душата: „Що ти е сега, скитнице небесна и поднебесна?“ А тя се смее като дете след плач и пак чака, жадна за нови страдания. И като си измия лицето на изворчето, вървя бавно по пътеката и на гладно сърце вземам пачето перо…

Откак Теодосий Търновски беше се върнал от Парория и с благоволението на цар Александър бе съграден Кефаларският манастир, много се говореше за чутовния старец. Той бе идвал в Търновград, та и аз бях го виждал издалеч. Едни не вярваха в исихията и заедно с търновския патриарх Теодосий го коряха, че е послушник на гръцкия патриарх Калист, а други, от духовенството, приживе го славословеха като светец.

Цял ден вървяхме с Лаврентий и по пътя той ми разказа какъв е манастирският ред, какво ще видя и какво ме очаква. В Кефаларево пристигнахме по здрач и дорде се изкачим по Мокра, стана нощ, та често се кръстехме от страх из тъмната гора. Най-сетне горе лавнаха манастирски псета и се показа светата лавра — същинска крепост с дебели стени и с кула, — а околовръст нея три високи върха като купни и над тях небесни елмази. И колкото мрачен и настръхнал беше манастирът, толкова сияйно бе небето над него.

Лаврентий хлопа напразно. „Върви след мене, дума. Няма да ни пуснат по това време“ — и ме поведе из гората по някаква пътека. По едно време някой измърмори, сякаш изруга, и видях скит, подобен на коптор. Отминахме го, пътечката дълго се ви нагоре, та се изпотих. Питам Лаврентий къде ме води. Търсел бил пчелина, там сме щели да пренощуваме. „Що ще пчелин по тия върхове — казвам. — Сам не знаеш накъде ме водиш.“ Призна, че се е объркал и го хваща страх. И като блуждаехме из тъмната гора, ето ти друг скит, по на открито и по-голям, с две стаички, обърнат на изток. Лаврентий почука на вратата, никой не се обади.