Емилиян Станев - Сърна

Неочаквано сърната удари с предните си крака о земята. Тоя знак се отнасяше за сърнето, ала то лежеше неподвижно. Тогава, като не смееше да се приближи до него, тя се отдръпна назад и аз чух колебливите й стъпки в гората край дола.

Тя обикаляше там нагоре-надолу, спираше се, слушаше, пак тръгваше за някъде. После поблея тихичко с тревожен, тръбен и кратък звук. Аз слушах стъпките й как се отдалечават от дола. След това настана тишина. Долът се изпълни с мрак. Наоколо гората почерня. Звездите се палеха и сърповидният месец бързо пожълтя, увиснал в малкия къс небе над мене.

Сърната си беше отишла и може би завинаги. Обхвана ме яд. Трябваше да стрелям, а не стрелях. Страстно ми се искаше да я видя още веднъж, поне още веднъж. Това желание беше тъй силно и нетърпеливо, че аз престанах да дишам и започнах да се вслушвам с полуотворена уста.

Полъхна тих вятър, неуловим като въздишка. Черната настръхнала папрат едва зашумя, а върховете на гората останаха неподвижни. Над главата ми прехвръкна кос, мушна се някъде и се спотаи. Слаба зеленикава светлина мътно освети дола и накара дърветата да хвърлят леки, призрачни сенки.

„Тя ще се върне — мислех си аз. — Ще отиде до мястото, дето днес е лежала с него, ще подуши леглото му — малка трапчинка, изровена на завет под бука. Земята още пази миризмата на тялото му — там има няколко кафяви косъма, прилични на сухи борови листа. Те са паднали от челото му, когато тя е близала с грапавия си език неговите наболи рогца. А него го няма. Тя все пак няма да повярва, че то е мъртво, и може би ще го подири на полянката, където толкова пъти двете са пасли. Сега тя е там. Гледа върховете на гората, гледа месеца, който също я гледа, мърда уши на всички страни, вслушва се. Не, и тук го няма.

Тя му се обажда: «Х-ук! Х-ук!» — и отведнъж усеща тишината, в която е сама. Тогава забравя всяка предпазливост и решава да се върне в дола, за да провери дали то е все още там. Тя може би не разбира какво е станало, ала нейното учудване расте и постепенно се превръща в мъка, която не й дава мира…“

„И тя непременно ще дойде — реших аз. — Само кучето да не се върне и да я подуши. Дано е вдигнало друг дивеч или пък да си е отишло у дома. Иначе всичко ще пропадне.“

И наистина тя се върна. След няколко минути ясно чух стъпките й.

„Туп-туп, туп-туп!“ едва доловимо кънтеше сухата земя под нейните копита. Тишината в дола прибираше всички звуци и ги усилваше.

Няколко пъти тя се спира и дълго време стоеше на едно място. После тръгваше с дебнещи крачки.

И аз дебнех. Тялото ми тръпнеше. Като че се боях от нещо и същевременно изгарях от нетърпение по-скоро то да стане.

И ето че сърната дойде съвсем наблизо, на брега на дола, и там се спря. Кръвта биеше в слепите ми очи. Аз се ядосвах на дишането си. Рядката лунна светлина се лееше над заспалата гора. Дърветата ме гледаха като хора, затаили дъх в очакване…

Няколко минути продължи напрегнатата тишина. В дъното на дола нещо се срути. Клоните на храстите се разлюляха и пред мене се очерта тъмният силует на сърната.

Тя застана неподвижно, като вкаменена. Половината от тялото й потъваше в папратта, но вдигнатата и глава и линията на гърба й се виждаха добре.

Подчинен на някаква необорима сила, аз насочих пушката и дръпнах спусъка…

Гърмът блъсна гората, долът сякаш изрева. Червеният пламък на изстрела ме ослепи. Нещо изпращя надолу и всичко затихна. Няколко секунди гледах барутния дим как пълзи като отровна мъгла по тревата. Сетне грабнах шапката си и сърнето и без да погледна настрана, побягнах към шосето. Оттам се понесе воят на моето куче, което ме търсеше…

Файтончето затрополя по някакво дървено мостче. Конят усети водата и спря. Господарят му го плесна е камшик.

Ловецът, който разказваше, отново се сгуши в подплатената с кожа яка на шубата си. Другият попита:

— Значи, остави я там?

— Не, отидох на другия ден, ала я нямаше. За щастие, не съм я улучил.

Двамата млъкнаха.

— По-хубаво — обади се файтонджията. — Ако питате мене, аз ще забраня ловджийството. Какво е то развлечение? Разбойничество!

Той почака да се обади някой и да поведе разговор, но тъй като ловците мълчаха, измърмори нещо и шибна кончето.

© 1943 Емилиян Станев

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Емилиян Станев. Избрани произведения в три тома. Том трети.

Издателство „Български писател“, София, 1977

Редактор: Теодора Димитриева