Емилиян Станев - Сами

Изведнъж то се откъсна оттам. Бухалът беше го ударил с клюна си по главата и сега зверчето се търкаляше в пропастта омачкано, изтощено, ала все още неутолимо свирепо.

След минутка то стоеше на сипея под скалите, лижеше раните си и злобно поглеждаше нагоре. После бързо се скри в урвата, дето беше дупката му.

Настръхнал и ожесточен, бухалът остана на носа, като въртеше котешката си глава.

Двойка керкенези с писък изхвръкнаха из скалите. След тях уплашено изплющяха крилете на гълъб. Сойки започнаха да се спущат към реката, една след друга, със свити криле. Мразовитият въздух звънтеше под напора на падащите им тела.

Изведнъж една от тях забеляза бухала и тревожно изкряска. Тя се изви и кацна близо до него, надавайки все по-силни и нетърпеливи крясъци. За минутка в гората се вдигна страшна врява. Косовете уплашено чипкаха, свраките бързо прелитаха към скалите. От високите тополи на селцето, където бяха се разположили гарваните, се виждаха черни силуети на птици, които идеха насам. Тяхното дрезгаво грачене звучеше като боен вик.

Напразно бухалът се мъчеше да литне към гнездото си. Пъстро ято от разтревожени птици се въртеше над него и всеки път, когато той се опитваше да хвръкне, гарваните го кълвяха с тежките си човки, а сойките се пъхаха под крилете му.

Той прехвръкваше от скала на скала, съскаше като змия, щракаше с клюн, протягаше крак да пипне някоя нахална сврака, но в това време друга го клъвваше по гърба. Най-после, разперушинен и уморен, успя да се свре в една вдлъбнатина на скалата и оттам гледаше с големите си изплашени очи.

Едва към обед гладът накара птиците да го оставят на мира. Тогава бухалът тежко отлитна нагоре, в дълбоката дупка на скалата, прилична на малка пещера, в чието тъмно дъно светеха очите на бухалката.

Като се приближи до нея, той сложи главата си на мекия й като кадифе гръб. Тихи, нежни звуци, напомнящи гукане, изпълниха влажната и студена дупка. Двете птици се гледаха като котки и в техните очи горяха пламъците на страстна, неутолима любов, сякаш самите им души пламтяха.

Така прекарваха дните, скрити от бялата светлина. Но ушите им долавяха всички звуци от дневния свят. Чуваха подсвиркванията на косовете, непрестанното бъбрене на сойките, които виеха гнездата си, дълбоките и глухи като стонове гугукания на гълъбите. Гората се огласяше от птичи гласове, сякаш от сутрин до късна вечер там ставаше някакъв празник.

Изтомлени от страстта, двете птици дремеха свити една до друга, неподвижни като древни божества.

През тесния отвор на дупката се виждаше селцето с белите стълбове дим над къщите, воденичният яз под него, огрян от пролетното слънце, златистозелените ниви и далечните гори, които всеки ден ставаха все по-червеникави. По пътя долу под скалите често се чуваше плачливо скърцане на кола и тежки стъпки на добитък. Следобед шумът на реката се усилваше. Тя прииждаше от разтопените в планината снегове. Тогава откъм гората се промъкваше топъл, влажен полъх, замирисваше на гнила шума и дъб, а вечер потъмнялата земя изглеждаше под лъчите на луната сиво-зелена и мършава.

Двете птици се измъкнаха от дупката и безшумно хвръкнаха в нощта. Отначало летяха между клоните на гората, като че искаха да се скрият една от друга. Бухалката летеше напред, надаваше от време на време тихи, гърлени звуци, напомнящи човешки смях. После те се издигаха над върховете на гората и бързо се устремяваха към пълноликата луна, сякаш искаха да се изпепелят в нейната златиста жар.

Нощта наново разпалваше любовта им. Хрипливият хохот на бухала постепенно се превръщаше в глухо и страстно гугучене. Той се издигаше над женската и като я блъскаше с криле, стремеше се да я събори на земята, но тя ловко го отбягваше. Тогава той кацаше на някой клон и оттам я зовеше с дълбокия си глас, който караше заспалите птици да се разбуждат и настръхват.

Често се спущаха над нивите, примамени от писъка на някоя мишка или от бързата, неуловима сянка на младо зайче, излязло да поиграе на открито. А след полунощ гонеха прелитащите откъм планината патици, които се връщаха на север, към Дунава.

Веднъж те се носеха над гората като хвърчила, пуснати в нощта. Тежки сенки от новата зеленина лежаха по земята. Гората тъмнееше, изкласилите ниви изглеждаха сребърносиви. Месецът изгря късно на запад, ощърбен и далечен. Снежният връх на планината се виждаше като голям бял цвят, плувнал в лунната светлина. В шубраците край реката пееше славей.