Рекс Стаут - Почти мъртъв

— Къде си държеше чековата книжка?

— В едно от чекмеджетата на бюрото. Заключваше го. В кантората нямаше сейф.

— Правехте ли му лични услуги — например да му купувате билети за състезанията по борба или вратовръзка?

— Не. Много рядко. Той сам вършеше това.

— Беше ли се женил преди вас?

— Не, поне така каза.

— Ходехте ли с него на състезанията?

— Понякога. Не обичам борба. През последните години почти не излизахме заедно.

— Хайде да се върнем към първата година, когато работехте заедно. Идваха ли много хора в кантората?

— Не. С дни не идваше никой.

— Колко души средно на седмица?

— Може би… — тя се замисли. — Може би 89, не зная, а може би около 12.

— Опитайте се да си спомните сега първата седмица. Нова сте и всичко ви прави впечатление. Колко души ви посетиха и кои бяха те?

Тя отвори широко очи. Тези очи бяха различни — една почти професионална констатация.

— Но, мистър Гудуин — каза тя. — Това е невъзможно! Връщате ме с четири години назад!

Поклатих глава.

— Това е за загрявка. Преди да свършим ще си припомните толкова факти, колкото не сте и предполагала, повечето от тях без значение. Надявам се не всички. Хайде, опитайте! Първата седмица!

Продължихме почти два часа и тя се представи отлично. Беше много напрегната, преживяваше болезнено някои неща — особено към края на периода — момента на привързването й към Моллой и решението да се омъжи за него. Предпочиташе да не разбулва всичко това. За мен беше все едно, но не бих го нарекъл удоволствие. Накрая вече не издържаше. Казах й, че това е само началото.

— Може би утре? Не зная защо, но това с вас е по-трудно, отколкото в полицията. За мен те бяха врагове, а вие сте приятел. Така ли е?

Почувствах капана и се изплъзнах.

— Аз искам това, което вие желаете.

— Знам, че е така, но нямам физическата възможност да продължа. Какво ще кажете за утре?

— Много добре. Утре сутринта. Аз съм зает. С вас ще бъде мистър Улф. Ще отидете в кантората в 11 часа.

— Мисля, че ще мога, но предпочитам да продължим с вас.

— Мистър Улф не е лош човек. Ако мърмори, не му обръщайте внимание. Той ще свърши по-бързо от мен, за да се отърве от вас. Не си пада много по жените, докато при мен е обратното. — извадих визитна картичка и я подадох на мисис Моллой. — Ето адреса. Утре в 11.

Тя потвърди и стана да ме изпрати до вратата. Отбелязах, че това е излишно между приятели.

Когато в 6,30 се върнах на 35-та улица, там разговаряха много делово.

Зарадвах се, че Сол Панзър е в червеното кресло. Несъмнено Джони Кимс си беше направил устата за него, париран на момента от Улф. Беше си въобразил, под въздействието на някаква мания за величие, че моето място трябва да му принадлежи. Скоро се отказа. Не беше лош в занаята, но с него трябва да се внимава, докато Фред Дъркин — едър, плещест и плешив — знаеше много точно какво може и какво не — далеч по-ценно качество, отколкото да твърдиш, че си голяма работа. Ори Кедър беше еднакво изискан в постъпките и външността си. Честно казано, най-ми допадаше Сол Панзър, защото беше независим. И сега да реши да заеме моето или нечие друго място — ще го има. Сол седеше в червеното кресло. Останалите бяха наредени пред бюрото на Улф. Поздравих и седнах. Улф отбеляза, че не ме е чакал толкова рано.

— Напълно е изтощена. Ще бъде тук утре сутринта в 11 часа. Да започвам ли?

— Ако имаш нещо интересно, давай!

— Знам ли? Два часа се ровихме в миналото; излязоха две — три неща, които могат да послужат. Есента на 1952 година през октомври в кантората се отбил мъж. Избухнал скандал между него и Моллой. Стигнало се до сбиване. Тя дочула трясък и като влязла, видяла същия мъж да лежи на пода. Моллой казал, че ще се оправи сам и тя напуснала стаята. Скоро посетителят успял да стане и си тръгнал. Тя не знае името му; не е разбрала за какво са се карали. Вратата между двете стаи е била затворена.

Улф изръмжа.

— Само това ли? Друго нещо?

— Другото се случило в началото на лятото. Две седмици наред една жена е звъняла в кантората почти всеки ден. Когато Моллой отсъствал, поръчвала, като се върне, да се обади на Дженет. Ако той бил там, й казвал, че въпросът не може да се обсъжда по телефона и прекъсвал разговора. После изведнъж престанала да звъни.

— Знае ли мисис Моллой какво е искала?

— Не. Никога не е подслушвала разговорите.

Той ме погледна изпитателно.

— Пак си хлътнал.

— Да, сър. Само за четири секунди — още не беше проговорила. Отсега нататък ти ще ми плащаш, но ще работя за нея. Единственото ми желание е да бъде щастлива. Когато това стане, ще се оттегля на самотен остров до края на живота си. — Ори Кедър започна да се смее, а Джони Кимс се изкиска. Не им обърнах внимание и продължих. — Последното се случило през февруари или март на 1953, малко преди да се оженят. Моллой се обадил към обяд, че няма да успее да стигне до кантората, а билетът му за хокей е в бюрото му. Помолил я да му го прати по човек в един ресторант в центъра. Намерила го в малък син плик, изпратен по пощата. Бил леко отворен. Освен билета, в него имало квитанция за наемане на сейф за съхранение на ценности, издадена от компанията Метрополитън Сейф Депозит на името на Ричард Рандъл. Изведнъж мисис Моллой се сетила за намеренията си преди много време да се омъжи за човек със същото име. Сложила всичко обратно в плика, адресиран пак до това лице, но адреса не си спомня.