Рекс Стаут - Ръкописът убиец

— Обади се на мис Трой и я покани на обяд. Аз се направих, че не съм чул.

— Разбирам ви, съчувствам ви, но не мога да го сторя. Вие сте отчаян и сега търсите изход. Мога да ви представя цял куп основателни възражения, но ще приведа само две: първо, вече е един часа и няма да успея, и второ, никак не ми се иска да го направя. Разбирате ли, в някои неща съм по-опитен от вас, особено в това как да измъквам необходимите ми сведения от жени. Няма по-нелепо нещо от това да мъкна в някоя закусвалня в Манхатън племенницата на единия от съдружниците, още повече, че тя в този час си довършва сладоледа с бадеми и кленов сироп.

На Улф му се повдигна от подобна комбинация.

— Моля за извинение, но сладоледа с кленов сироп и…

— Затвори си устата! — изръмжа Улф.

Въпреки това си давах сметка, че всички нишки са в ръката ми. Сол, Ори и Фред вече събираха информация, но бяха толкова далеч от Джоан Уейлман в сравнение с мен. Ако някоя от десетте или от тези шест, които нямах честта да видя, имаше в себе си дори троха нужни сведения, то само аз бях в състояние да ги извадя на бял свят. Ако не исках разследването да се проточи до Коледа, трябваше да побързам.

Като се върна от обяд, Улф се настани в креслото си и се захвана с томче поезия на Оскар Хамерщайн, като изхвърли от главата си всякакви убийства. Мотаех се напред-назад и се мъчех да измисля нещо, но в това време телефонът иззвъня.

Оттатък се чу женски глас:

— Мистър Къриган иска да разговаря с мистър Улф. Моля ви да ме свържете.

Аз се намръщих.

— Как се добрахте до нас, госпожо Адамс? Без приключения ли?

— Да.

— Чудесно. Мистър Улф сега е зает. Чете стихове. Свържете ме с мистър Къриган.

— Но, мистър Гудуин…

— Няма да успеете да ме убедите и не забравяйте, че вие позвънихте първа, а не аз. Свържете ме с него. — Прикрих с длан слушалката и прошепнах на Улф: — Мистър Джеймс А. Къриган, старши съдружник.

Улф остави книгата и се протегна към телефона пред него. Аз останах на линия. Така бе винаги, освен в случаите, когато той с жест ми показваше да затворя.

— Ниро Улф на телефона.

— Обажда се Джеймс Къриган. Бих искал да поговорим.

— Слушам ви.

— Не по телефона, мистър Улф. По-добре ще е да се срещнем. Някои от колегите ми също искат да присъстват. Не можете ли да дойдете в кантората ми? Да речем към пет и половина?

— Никога не ходя по кантори, мистър Къриган. Приемам хората в собствения си кабинет. В пет и половина съм зает, но в шест мога да ви приема, ако желаете.

— Добре, в шест, ще сме петима и е по-добре да се срещнем тук.

— Не, сър.

— Почакайте за минутка.

— Изминаха повече от три минути. Накрая слушалката отново оживя.

— Извинете, че ви накарах да почакате. Всичко е наред. Ще бъдем при вас в шест или малко след това.

Улф сложи слушалката и аз го последвах.

— Е, в крайна сметка кошерът се разтревожи — забелязах аз, — за първи път от десет дни има раздвижване.

Улф междувременно се бе зачел в томчето си.

Никога в нашата детективска кантора не са се събирали толкова мощни юридически сили. Четирима практикуващи адвокати и един лишен от практика.

Джеймс А. Къриган беше на годините на секретарката си, Шарлота Адамс, а може би и по-млад. Долната му челюст бе като на професионален боксьор, имаше телосложение на пенсиониран жокей, а в очите му светеше такъв студен блясък, какъвто можеше да се види в очите на котка при вида на канарче.

Емет Фелпс, със секретарката си Сю Дондеро, бе за мен пълна изненада. По думите на Сю той се считал за подвижна енциклопедия и можел да цитира наизуст всеки прецедент за отдавна забравен съдебен процес без да гледа в справочника. Изглеждаше малко над петдесетте, висок над шест фута, широкоплещест, с дълги ръце и според мен би изглеждал много по добре в генералски или адмиралски мундир.

Луис Кастин, със секретарката си Елинор Грубър, беше най-младият в компанията, и беше вероятно на моите години. В неговия поглед нямаше това гладно изражение както у Къриган. Напротив, изглеждаше сънлив, но това сигурно бе маска, тъй като Сю ми беше разказала, че именно той се представя в съда като боец. Кантората му възлагала най-трудните случаи откакто О’Мелли бил лишен от практика.

Фредерик Бригс, наречен чичо Фред, беше с посивели коси и костеливо лице. Може би имаше секретарка, но на мен не ми бе известна. Имаше навик да мига глупаво като гледа събеседника си и това ме хвърли в недоумение. Как такъв човек на седемдесет или повече години бе станал съдружник? Всъщност може би такъв е редът им, кой ги знае тези юридически фирми? Лично аз не бих му се доверил дори да ми смени попивателната хартия.