Рекс Стаут - Златните паяци

— Арчи — обърна се той към мен. — Моля те погледни отблизо драскотината на бузата.

Станах да изпълня заповедта. Тя имаше няколко възможности — да остане на мястото си и да ми позволи да я погледна, да закрие лице с ръцете си или да стане и да си излезе. Но преди да успее да си избере една от тях, вече бях до нея и я разглеждах от трийсетина сантиметра разстояние.

Тя отвори уста да каже нещо, но се спря, а аз се изправих и съобщих на Улф:

— Направена е с нещо много остро, може би игла, но по-вероятно с върха на ножичка.

— Кога?

— Сигурно днес, но би могло да е и вчера. Невъзможно е да е отпреди три дни. — Останах до нея.

— Това е нахалство! — избухна тя и стана. — Добре, че не ви казах името си. — Не можеше да си излезе от стаята, без да мине през мен.

— Глупости! — прекъсна я Улф. — Не бихте могли да ме заблудите, дори да не бяхме ви хванали за драскотината, освен ако не сте изключително добре подготвена. Опишете момчето. Опишете другите хора в колата. В колко часа е станало? Какво е казало момчето? Какво точно е направило? И тъй нататък. Колкото до името ви, това вече не зависи от вас. Мистър Гудуин ще вземе чантата ви, ако е необходимо със сила и ще прегледа съдържанието й. В случай, че се оплачете, ще бъдем двама срещу един. Седнете, госпожо!

— Това е долно!

— Не. Оправдано е да отвърнем така на опита ви да ни заблудите. Не ви принуждаваме, но ако си тръгнете, ще се наложи да ни оставите името си. Седнете и ще поговорим, но първо — името!

Тя беше проявила прекален оптимизъм, смятайки, че може да се втурне в офиса на Ниро Улф и да го излъже, но не беше и глупава. Остана на мястото си, докато обмисли ситуацията. Всички признаци на нервност изчезнаха. Стигна до някакво решение, отвори чантата си, извади нещо и го показа на Улф.

— Шофьорската ми книжка.

Той я взе, хвърли един поглед, върна й я и тя седна.

— Аз съм Лора Фром. Мисис Деймън Фром. Вдовица съм. Адресът ми в Ню Йорк е Източна шейсет и осма номер 743. Във вторник карах по Трийсет и пета улица и помолих едно момче да повика полиция. От обявата ви разбрах, че можете да ме насочите към момчето, за което ще ви платя.

— Значи не признавате, че си служите с измама?

— В никакъв случай!

— По кое време стана това?

— Няма значение.

— Какво правеше момчето, когато го заговорихте?

— И това няма значение.

— На какво разстояние беше, когато го заговорихте и високо ли извикахте?

Тя поклати глава:

— Няма да отговарям на никакви въпроси. Длъжна ли съм?

— Твърдите обаче, че сте карали кола и сте казали на момчето да повика полиция?

— Да.

— В такъв случай сте в крайно неприятно положение. Полицията иска да ви разпита във връзка с убийство. В сряда момчето е било прегазено с кола и убито. Умишлено.

Тя ахна.

— Какво?

— Колата е същата. Тази, която сте карали във вторник, когато момчето е говорило с вас.

Тя беззвучно отвори и затвори уста. После успя да каже:

— Не ви вярвам!

— Ще повярвате. Полицията ще ви обясни откъде знае, че колата е същата. В това няма никакво съмнение, мисис Фром.

— Цялата тази история… Измисляте си. Това е нещо повече от долно.

Улф обърна глава към мен:

— Арчи, донеси вчерашния „Таймс“.

Отидох да го взема от етажерката, където държим вестниците от последната седмица. Отворих го на осма страница, прегънах го и го подадох на Лора Фром. Тя го пое с разтреперана пъка и се наложи да си помогне с другата, за да го държи. Мина доста време, докато го прочете. Когато вдигна очи, Улф каза:

— По нищо не личи, че Питър Дросос е момчето, към което сте се обърнали във вторник, но не сте длъжна да ми вярвате. Полицията ще ви убеди.

Тя местеше поглед ту към Улф, ту към мен и накрая се спря на мен:

— Искам… Бихте ли ми налели малко джин? Изпусна вестника на пода. Вдигнах го и попитах:

— Само джин ли?

— Да. Или „Гибсън“.

— С лукче?

— Не, благодаря. Но да е двоен.

Отидох в кухнята за съставките и лед. Приготвях коктейла „Гибсън“ и си мислех, че ако се надява на някаква помощ от Улф, сбърка, като поиска джин, защото по неговата теория всички, които пият джин, са варвари. Вероятно поради тази причина, когато внесох подноса и го сложих на масичката до креслото, той се беше облегнал назад със затворени очи. Налях и й сервирах. Тя отпи голяма глътка, после няколко малки и пак една голяма. Междувременно гледаше надолу, сигурно за да не разбера какво си мисли.

Накрая изпразни втора чаша, сложи я на подноса и каза: