Рекс Стаут - На вратата се позвъни

— Но защо? Какво има?

— Аз съм само куриер. Ще разберете, като дойдете. Не само че е важно, а е от жизнено значение.

Кратко мълчание.

— В единайсет без четвърт?

— Или по-рано. Пак мълчание.

— Добре. Ще дойда.

— Прекрасно. Вие сте идеалният клиент. Ако не бяхте богата, бих се оженил за вас.

— Какво казахте?

— Нищо. — Затворих.

Самият аз не се чувствувах особено жизнен след шест часа сън, но затова пък се чувствувах важен, като прекосявах центъра към Континентал Банк енд Тръст Къмпани на Лексингтън Авеню и зимният вятър духаше в гърба ми. Малцина са имали такава охрана — най-добрият агент между двата океана плюс двама други страшно добри агенти. Ако смятате, че преигравахме, какво би станало, ако се препънех и си счупех главата или ако попаднех на сирена, която да ме омае, а после да са окаже, че е човек на ФБР? Но както и да е, и без това тримата бяха при нас, а разходката щеше да им е от полза. Когато отидох в банката, първо слязох долу, до нашата касета, V сложих картите в нея. Горе, докато осребрявах чек за пет бона, за да допълним паричния резерв в сейфа, си помислих, че бях депозирал аванса точно преди девет дни. Тогава смятах, че шансът ни е едно на милион. Сега…

Трябваше да побързаме, за да стигнем в старата кафява къща преди единайсет без четвърт, и едва успяхме. Бяхме в коридора, събличахме палтата си, когато зърнах ролса на мисис Брунър да спира отпред. Когато стигна до стъпалата, аз вече й бях отворил. Фред и Ори се отдръпнаха, но аз ги повиках.

— Мисис Брунър — казах й аз, — не бихте ли искали да се запознаете с трима души, които — работейки за вас — пропътуваха сто километра в камион, сгънати на четири в дървени сандъци със заковани капаци? И които стояха снощи в продължение на двайсет минути с пистолети, насочени срещу двама агенти на ФБР, докато мистър Улф им говореше обидни неща?

— Ами… ще ми бъде много приятно.

— Така си и знаех. Мистър Сол Панцър. Мистър Фред Дъркин. Мистър Ори Кадър. Ще ви оставя за известно време с мистър Панцър. Ако нямате нищо против, ще сложа палтото ви в предната стая. Ще дойде Ричард Раг, шефът на ФБР за Ню Йорк, не бива да го вижда.

Тя отвори широко очи, но не каза нищо. В този миг реших да се оженя за нея не заради парите й, а заради самата нея. Взех палтото й, а Фред и Ори се отправиха към стълбите, за да чакат пред южната стая и да не позволят на Джарвис и Кърби да излязат и да прекъснат разговора.

В дъното на коридора вляво от кухнята има ниша, а зад ъгъла в нишата — отвор в стената на нивото на очите. Откъм нишата е монтиран плъзгащ се капак, а откъм кабинета отворът е скрит със специална картина, изобразяваща водопад. Ако застанете в нишата и отворите капака, ще виждате по-голямата част от кабинета през водопада и, разбира се, ще може да слушате.

След като, последван от Сол, заведох мисис Брунър до нишата, аз отворих капака и й показах отвора.

— Както ви казах — обясних й аз, — след малко ще дойде Раг. Ще влезе в кабинета при нас с мистър Улф. Мистър Панцър ще ви донесе един стол от кухнята, вие ще седнете тук на стола, а той ще застане до вас. Възможно е разговорът ни да трае от десет минути до два часа, не знам. Няма за разберете всичко, което ще чуете, но ще ви бъде достатъчно. Ако усетите, че ви се кашля или киха, отидете бързо на пръсти в кухнята. Сол ще ви направи знак, ако…

На вратата се позвъни. Подадох глава зад ъгъла на нишата: Раг бе пристигнал пет минути по-рано и стоеше пред вратата. Казах на Сол да донесе стол за мисис Брунър и щом като тръгна към кухнята, аз тръгнах да отворя. Погледнах назад, Сол ми кимна и аз отворих вратата.

Ричард Раг бе четирийсет и четири годишен. Живееше в апартамент в Бруклин с жена си и двете си деца и работеше във ФБР от петнайсет години. Детективите знаят едно-друго. Беше висок колкото мен, имаше дълго лице с издадена напред брадичка и щеше да оплешивее на темето след около четири години или може би след три. Не ми предложи ръка, но се обърна с гръб към мен, докато му помагах да си съблече палтото, така че в известна степен ми имаше доверие. Когато го въведох в кабинета и го придружих до червеното кожено кресло, той остана прав и се огледа — помислих си, че бе твърде заинтересуван от картината с водопада, но възможно бе да греша. Все още стоеше прав, когато се чу шумът от асансьора. Улф влезе, спря пред бюрото си и каза:

— Мистър Раг? Аз съм Нироу Улф. Заповядайте. Докато отиваше към стола си, Раг седна, установи, че е седнал на самия ръб, и се премести по-назад. Погледите им се срещнаха. От мястото си не можех да видя очите на Улф, но погледът на Раг бе твърд и неотклонен.