Рекс Стаут - На вратата се позвъни

Улф отпи от кафето си, остави чашата и каза:

— Останали са ми още четиринайсет бутилки.

— Господи! — възкликна Лон и вдъхна аромата на коняка. Той беше чуден човек. На външен вид нищо особено — пригладена назад коса, правилни черти и гладка кожа, но каквото и да правеше, винаги изглеждаше на мястото си — когато работеше в стаята си на дванайсетия етаж в сградата на вестник „Газет“ през две врати от ъгловата стая на собственика, когато танцуваше с някоя красавица във „Фламинго“ или когато играеше покер с нас в апартамента на Сол Панцър. Дори сега, когато вдъхваше аромата на петдесетгодишния коняк.

Той отпи една глътка.

— Ще ви кажа каквото поискате — заяви той. — Без изключение.

— Всъщност — започна Улф — работата не е чак толкова специална. Мога да ви кажа със сигурност, че не е и фантастична. Първо, един въпрос: известна ли ви е някаква връзка, колкото и далечна да е тя, между мисис Лойд Брунър и Федералното бюро за разследване?

— Разбира се. На кого не е известна? Тя разпрати на безброй хора книгата на Фред Кук, включително на собственика и главния редактор на нашия вестник. Това е най-новият символ за обществено положение и, дявол да го вземе, аз не получих книга. На вас изпрати ли?

— Не. Купих си я сам. Известно ли ви е дали Бюрото е предприело някакви действия в отговор на това? Разговорът ни е частен и поверителен.

Лон се усмихна:

— Каквито и действия да са предприели, те ще са също толкова частни и поверителни. Ще трябва да попитате Джон Едгар Хувър, освен ако вече знаете. Знаете ли?

— Да.

Лон направи рязко движение с брадичката си.

— Ами, знаете! Тогава и всички онези, които му дават заплатата, също би трябвало да знаят.

Улф кимна.

— Естествено, това е вашата гледна точка. Вие търсите информация, за да я публикувате, а аз — за свой личен интерес. В момента я търся единствено за да реша къде се крие интересът ми. Нямам клиент, не съм поел ангажимент и трябва да поясня, че дори да го поема и да се захвана с работата, вероятно никога не ще бъда в състояние да ви дам някакви сведения, подходящи за публикуване, независимо какъв ще бъде крайният резултат. Стига да мога, ще ви ги дам, но се съмнявам. Дължим ли ви нещо?

— Не. Ако теглим чертата, аз съм ви длъжник.

— Добре. Ще се възползувам от това. Защо мисис Брунър е разпратила книгите?

— Не знам. — Той отпи глътка коняк и я задържа в устата си, за да усети аромата, преди да преглътне. — Вероятно от чувство за обществен дълг. Самият аз купих пет екземпляра и ги изпратих на хора, които би трябвало да я прочетат, но сигурно няма да го сторят. Имам един познат, който раздаде трийсет книги като коледни подаръци.

— Знаете ли дали мисис Брунър има някаква лична причина да храни неприязън към ФБР?

— Не.

— А да сте чували някакви предположения за такава неприязън? Каквато и да е догадка?

— Не. Но явно вие сте чули нещо. Вижте, мистър Улф. Питам ви съвсем неофициално: кой иска да ви наеме? Ако знам това, може би ще мога да ви кажа един-два факта.

Улф напълни пак чашата си и остави каната с кафето.

— Може и да не ме наемат — отвърна той. — Ако ме наемат, много е възможно никога да не научите кой ме е наел. Що се отнася до фактите, аз знам какво ми трябва. Трябва ми списък на всички случаи, по които напоследък са работили и продължават да работят агентите на ФБР във и около Ню Йорк. Можете ли да ми осигурите такъв списък?

— Дявол да го вземе, не — усмихна се Лон. — Ама че работа! Мислех си, или по-скоро си зададох въпроса, дали е възможно Хувър да иска да се заемете с мисис Брунър. От това би излязла цяла статия. Но ако… Ама че работа! — Той присви очи. — Да не би да се каните да извършите нещо от чувство за обществен дълг?

— Не. Нито пък от лични чувства към някого. Сега обмислям това. Знаете ли как мога да получа такъв списък?

— Не можете. Разбира се, някои от делата им са обществено достояние, като кражбата на скъпоценни камъни от Музея по естествена история и обира на банковата кола пред онази черква в Джързи — половин милион в дребни банкноти. Но за други съвсем не може да се каже, че са всеизвестни. Прочели сте онази книга. Говори се, разбира се, какво ли не, винаги има приказки, които не са за вестниците. Това ще ви бъде ли от полза?

— Може би, особено ако става дума за нещо съмнително и евентуално незаконно. Такъв ли е случаят?

— Разбира се. Не е забавно да се говори за неща, които не са съмнителни. — Той погледна часовника си. — Разполагам с двайсет минути. Ако ми отпуснете още една малка доза коняк и се договорим, че разговорът ни е частен, и ако сте тръгнали натам, накъдето ми се струва, че сте се запътили, с удоволствие ще дам своя принос. — Той ме погледна. — Арчи, ще ти трябва бележникът.