Рекс Стаут - На вратата се позвъни

— Хайде, приятелче. Всичко е чисто.

— Дявол да го вземе, ще се наложи да ме измъкваш с лост.

Той се засмя. С труд изправих глава и рамене, хванах се за края на облегалката, измъкнах се някак и си сложих шапката. Бяхме на Двайсет и трета улица и Девето Авеню.

— Сигурен ли си? — попитах го аз.

— Абсолютно. Няма грешка.

— Прекрасно. Но следващия път вземи линейка. В ъгъла ще намериш парченце от ухото ми. Запази го за спомен от мен.

Излязох. Попита ме дали има още нещо, казах му, че няма и че ще му благодаря по-късно, и той потегли.

Хотел „Уестсайд“, между двете пресечки, не беше точно дупка, въпреки че мнозина биха го нарекли така. Очевидно все още носеше печалба на собствениците си, тъй като фасадата му бе нова, а и фоайето беше преустроено преди няколко години. Влязох, без да обръщам внимание на никого и на нищо, включително и на плешивото пиколо, отидох до асансьора, който беше без придружител, натиснах копчето и се заизкачвах. Като излязох и се приближих до първата врата, за да видя номера на стаята, забелязах, че ръката ми сама се е мушнала под палтото и докосва пистолета, и се подсмихнах. Ако онзи, който ме очакваше, бе Джон Едгар Хувър, то по-добре да внимава, иначе можеше да си изпати. Вратата на стая двеста и четиринайсета — по средата на коридора, отляво — бе затворена. Часовникът ми показваше единайсет и трийсет и три. Почуках, чух стъпки и вратата се отвори, а аз останах с отворена уста. Пред мен бе кръглото зачервено лице и широкоплещестата фигура на инспектор Креймър от отдел „Убийства — Южен Ню Йорк“.

— Точно навреме — изръмжа той. — Влизай. — Отстъпи и аз прекрачих прага.

Толкова отдавна бях свикнал да оглеждам обстановката около себе си, че докато се съвземах от изненадата, автоматично обходих стаята с поглед: двойно легло, тоалетка с огледало, два стола, маса с бележник, който беше за смяна, отворена врата към банята. После, докато оставях шапката и палтото си, изживях още една изненада — единият от двата стола, който бе без облегалки за ръцете, беше преместен до масата, а на масата се намираше картонена кутия с мляко и чаша. Господи, той го беше купил и приготвил за своя гост. Няма да ви се разсърдя, ако не ми повярвате. Аз също не повярвах, но това е самата истина.

Той отиде до другия стол, който имаше облегалки, седна и попита:

— Отърва ли се от опашката си?

— Разбира се. Винаги спазвам инструкциите.

— Седни.

Седнах на другия стол. Той впери сивите си очи в мен.

— Подслушват ли телефона на Улф? Погледите ни се срещнаха.

— Вижте — казах аз, — много добре знаете как стоят нещата. Ако бях направил списък на сто души, които биха могли да са тук, вашето име нямаше да бъде в него. Това мляко за мен ли е?

— Да.

— Значи сте се побъркали. Вие не сте онзи инспектор Креймър, когото познавам толкова добре, и аз не знам срещу какво съм изправен. Защо искате да знаете, дали подслушват телефона ни?

— Защото нещата и без това са сложни и не искам да ги усложнявам повече. Обичам простотата. Бих искал да знам дали можех просто да ти се обадя и да те помоля да дойдеш тук.

— Разбира се, че бихте могли, но ако се бяхте обадили, щях да ви предложа да се поразходим с кола, вместо да идвам тук.

Той кимна.

— Добре. Искам да знам едно нещо, Гудуин. Известно ми е, че Улф се е забъркал с ФБР, и искам да науча подробности. Всичко. Дори ако ни с потребен цял ден.

Поклатих глава:

— Това е извън разрешените граници и вие го знаете.

Той избухна:

— Дявол да го вземе, било извън разрешените граници! А това, че съм тук! Че те накарах да дойдеш тук! Мислех, че имаш малко ум! Не съзнаваш ли какво правя?

— Не. Нямам и най-смътна представа какво правите.

— Тогава ще ти кажа. Познавам те много добре, Гудуин. Известно ми е, че двамата с Улф ми правите номера, сигурен съм в това, но знам и докъде може да се разпрострете. Затова сега ще ти кажа нещо на четири очи. Преди около два часа ми се обади шефът. Позвънил му Джим Перацо — знаеш ли кой е Джим Перацо?

— Да, по една случайност. От Бюрото за издаване на разрешителни за частни детективи към Държавния департамент, щат Ню Йорк, Бродуей номер двеста и седемдесет.

— Е, да, ти поне би трябвало да знаеш. Няма да се впускам в подробности. ФБР иска Перацо да отнеме разрешителното на Улф, както и твоето. Перацо иска шефът да му предаде всичко, с което разполагаме за вас. Шефът знае, че от години поддържам… ъ-ъ… връзки с вас и иска подробен доклад, писмено. Знаеш какво нещо са докладите, зависи кой ги пише. Преди да напиша този доклад, искам да знам какво е сторил Улф, за да си навлече гнева на ФБР. Искам да ми разкажеш всичко.