Рекс Стаут - На вратата се позвъни

— Това ли е всичко, което имате да ми кажете по този въпрос?

— Да.

— Добре. Ако поискате да добавите още нещо, знаете какво да направите. Ще кажете, че е вкиснато — кое?

— Пицата.

— Кой е болен?

— Файдо.

— Името на човека?

— Уилям Кофи. В хотел „Чърчил“.

— Отлично. А сега се прибирайте, ушите ви се зачервиха. Някой ден вероятно ще се видим пак, но бог знае кога.

Тя докосна ръката ми.

— Какво ще правите?

— Ще се оглеждаме. Ще обикаляме. Ще ровим. Понечи да ми каже още нещо, но се отказа, обърна се и си тръгна. Почаках да стигне до вратата и да влезе, после се отправих на запад. Нямаше смисъл да оглеждам входовете и прозорците, но хвърлих един поглед кьм паркираните коли, край които минавах, и малко по-нагоре по Медисън Авеню забелязах една с двама души на предната седалка. Спрях. Не ме гледаха — съвсем по начина, по който там, във Вашингтон 4 4 Главната квартира на ФБР се намира във Вашингтон. — Б. пр. , ги учат да следят. Отстъпих няколко крачки, извадих бележника си и записах номера на колата. Щом няма да се крием, така Да бъде. Все още се правеха, че не гледат, и аз продължих.

Когато свих по Медисън Авеню, не си направих труда да внимавам за преследвачи — предишната вечер се бях уговорил от уличен телефон с един познат таксиметров шофьор, Ал Голър. Часовникът ми показваше единайсет и трийсет и пет, тъй че имах много време и спирах тук-там да разглеждам витрините. На ъгъла на Шейсет и пета улица влязох в дрогерия с барче, избрах си стол близо до прозореца и си поръчах сандвич със солено говеждо и чаша мляко. На масата на Улф няма нямаха нито солено говеждо, нито ръжен хляб. Щом привърших сандвича, поръчах щрудел и кафе. В дванайсет и двайсет и седем бях изпил още една чаша кафе и се завъртях със стола, за да погледна навън. В дванайсет и трийсет и една жълтокафявото такси спря пред входа и аз веднага тръгнах — за малко да се окажа недостатъчно бърз, защото някаква жена се бе отправила към вратата. Изпреварих я, качих се, а Ал вдигна табелката ЗА ГАРАЖ и потеглихме.

— Надявам се, че не те гони полицията — каза през рамо.

— Не — отвърнах. — Преследват ме араби на камили. Нека да повъртим малко из улиците. Трябва да се отърва от тях, макар да се съмнявам, че ще успеем.

Обърнах се назад, за да наблюдавам. Шест завоя и десет минути по-късно вече нямаше съмнение, че сме сами. Казах му да спре на ъгъла на Първо Авеню и Трийсет и шеста улица. Там му дадох една десетачка, помолих го да ме почака двайсет минути и после, ако не се появя, да си тръгва. Щяха да са достатъчно и пет долара, но клиентката можеше да си позволи десет, а вероятно щяхме пак да се нуждаем от Ал. И то неведнъж. Повървях пресечка и половина на юг, влязох в една сграда, която преди три години не съществуваше, разгледах указателя във фоайето, научих, че компанията „Евърс Електроникс“ е на осмия етаж, и се качих с асансьора.

Компанията заемаше целия етаж; когато излязох от асансьора, бюрото на секретарката се оказа точно срещу мен. Там седеше не традиционната дама, а широкоплещест здравеняк с масивна брадичка и недружелюбен поглед. Приближих се и рекох:

— Бих искал да се срещна с мистър Ейдриън Евърс. Казвам се Арчи Гудуин.

Той не ми повярва. Не би повярвал дори ако му бях съобщил, че днес е шести януари. Попита:

— Имате ли час?

— Не. Работя за Нироу Улф, частния детектив. Имам някои сведения за мистър Евърс.

Пак не ми повярва.

— Нироу Улф ли казахте?

— Да. Имате ли Библия да се закълна?

Без да си прави труда да се обижда, той взе телефона, каза нещо, изслуша нещо, затвори, нареди ми: „Чакайте тук“, и ме изгледа с пренебрежение. Вероятно се мъчеше да реши дали ще му е трудно да ме опердаши. За да му покажа, че не съм развълнуван, аз му обърнах гръб и отидох да разгледам една снимка на стената — дълга двуетажна сграда с надпис „Заводът на «Евърс Електроникс» в Дейтън“. Почти приключвах преброяването на прозорците й, когато някаква жена отвори вратата, произнесе името ми и ми каза: „Елате.“ Последвах я по един коридор, после свихме и стигнахме до врата, на която бе написано „Мистър Евърс“. Тя отвори, аз влязох, но тя не ме последва.

Той седеше зад бюрото между два прозореца, захапал сандвич. Направих две крачки, спрях и казах:

— Не исках да ви прекъсвам обяда.

Сдъвка хапката си, като преценяваше през очилата без рамки що за стока съм. Лицето му бе с правилни черти — от онези лица, които не се запомнят, освен ако не си поставите това за цел. Спря да дъвче, отпи от кафето в картонена чаша и отвърна: