Клифърд Саймък - Отново и отново

Корабът се намираше на дъното на дълбока клисура. По даден знак светлините му се запалиха и входният люк се отвори. Показа се друг човек, който се взря в мрака.

— Ти ли си, Гус? — провикна се той.

Другият го изруга.

— Кой друг мислиш, може да броди из тия пущинаци посред нощ?

— Вече бях започнал да се безпокоя — обясни човекът до люка. — Доста се забави. Тъкмо щях да тръгвам да те търся.

— Стига с твоите безпокойства — изръмжа Гус. — До гуша ми е дошло и от теб и от това затънтено място. Оттук нататък Тревър да си търси друг за тая работа.

После се изкачи по стъпалата и влезе в кораба.

— Хайде, тръгвай — лаконично, нареди той. — Да се махаме оттук.

Обърна се, за да затвори люка, но Сътън вече беше го изпреварил.

Гус отстъпи две крачки назад, блъсна се в един от закрепените за пода столове и се спря ухилен.

— Я гледай — рече той. — Хей, Пинки, виж кой ни е дошъл на гости.

Сътън мрачно се усмихна.

— Ако господата не възразяват, ще се повозя малко с тях.

— Ами ако възразяваме — запита Пинки.

— Аз ще пътувам с този кораб — заяви Сътън. — Дали с вас или без вас, за мен е все едно. Избирайте.

— Това е Сътън — обясни Гус на Пинки. — Прочутият мистър Сътън. Тревър ще се зарадва, като ви види, Сътън.

Тревър… За трети път вече споменаваха името, а някъде другаде много отдавна също го беше чувал. Застанал с гръб, опрян в затворения люк, си припомни друг кораб с други двама души в него.

— Тревър ли? — бе казал някога Кейс или може би Прингъл. — Ами че Тревър е шефът на корпорацията.

— От години чакам с нетърпение да се срещна с мистър Тревър — каза Сътън. — Двамата има да обсъждаме доста неща.

— Да тръгваме, Пинки — нареди Гус. — И изпрати съобщение. Тревър сигурно ще иска да ни посрещне с почести. Връщаме обратно не кой да е, а Сътън.

Тревър взе един кламер и замери с него мастилницата на бюрото. Кламерът потъна в мастилото.

— Ставам все по-добър — каза Тревър. — От десет хвърляния седем са вътре. А беше време, когато от десет седем бяха вън.

После погледна изпитателно Сътън.

— Не се различавате от другите хора — забеляза той. — Значи мога да разговарям с вас и да ви накарам да разберете.

— Нямам рога, ако това имате предвид — каза Сътън.

— Нито пък ореол — допълни Тревър. — И това ме радва.

Пак замери с кламер мастилницата, но не улучи.

— Седем от десет — повтори той.

Направи нов опит и този път успя. Мастилото се разплиска навън и изпръска бюрото.

— Сътън — продължи Тревър, — вие знаете почти всичко за съдбата. Смятате ли, че има форми на живот, предопределени от съдбата да ръководят другите?

Сътън сви рамене.

— Използвате остарял термин. Елементарна пропаганда, типична за деветнайсетия век. В една страна дори са я превърнали в баналност.

— Ами, пропаганда — рече Тревър. — По-скоро психология. Повтаряш непрекъснато едно нещо и след известно време всички започват да го вярват. Дори и вие самият.

— Предполагам, че избраниците на съдбата са хората, нали така? — каза Сътън.

— Естествено — потвърди Тревър. — В края на краищата ние сме онези, които знаят как най-добре да я използват.

— Пропускате нещо — заяви Сътън. — На хората това вече не им е нужно. Те и така се мислят за велики, непогрешими и богоподобни. Затова няма нужда да ги агитирате.

— Прав сте — съгласи се Тревър. — Но ако не гледаме напред в бъдещето, а само в нашето време.

После изведнъж насочи пръст към Сътън:

— Когато завладеем Галактиката изцяло, какво ще правим после?

— Ами, не знам — започна неуверено Сътън. — Предполагам…

— Точно така — прекъсна го Тревър. — Нямате представа. И човечеството не знае.

— Но какво ще се промени, ако ние сме избраниците на съдбата? — запита Сътън.

Тревър снижи гласа си почти до шепот.

— Има и други галактики, Сътън. Дори по-големи от нашата. Много други галактики.

„Велики боже!“ — помисли си Сътън.

Отвори уста да каже нещо, после се отказа и остана да седи неподвижно на мястото си.

Шепотът на Тревър го шибна откъм другата страна на бюрото.

— Зашеметяващо, нали? — запита той.

Сътън искаше да отговори високо, но гласът му също се снижи до шепот.

— Тревър, вие сте луд. Съвсем луд.

— Поглед в перспектива — каза Тревър. — Ето какво ни трябва. И абсолютна, непоклатима вяра, че човекът е избраник на съдбата, твърдо убеждение, че той е предопределен да завладее не само тази, но и всички останали галактики, цялата Вселена.