Клифърд Саймък: Особеност на професията

Присъни му се родният дом и когато се събуди, дълго не отваряше очи, като се мъчеше да запази видението. Нещо остана, но това „нещо“ беше смътно, размито, неясно, лишено от цветове. Родният дом… Той си го представяше, знаеше какъв е, можеше да възкреси в паметта си далечното, недосегаемото, но в съня всичко беше по-ясно!

И все пак не отваряше очи, тъй като много добре знаеше какво ще срещне погледът му — мръсната, неуютна колиба, в която се намираше. „Ако беше само мръсотията и липсата на уютност! — помисли той — А още и мъчителната самота, това чувство, че си в чужбина.“ Докато очите му са затворени, суровата действителност като че ли не съществува, но той е вече на границата, действителността е протегнала своите пипала към пълната с топлина и задушевност картина, която се старае да задържи. Повече не може. Мрежата на съня става твърде тънка и рядка, за да противостои на реалността. Щеш не щеш — отваряй очи!

Така и беше: отвратително, неуютно, мръсно, безрадостно и навсякъде се спотаила тази враждебност, от която можеш да се побъркаш. Сега да се съвземе и да стане; започва още един мъчителен ден.

Мазилката по тавана се е напукала, посипала се е, има големи безобразни петна. Боята по стените се лющи, тъмните петна напомнят за дъждовете и навсякъде се носи този дъх на отдавна непроветрено помещение…

Гледайки към тавана, той се мъчеше да си представи небето — някога можеше да го види през всеки таван. Защото небето беше неговата стихия, небето и пустинният волен Космос. Сега ги няма, те не му принадлежат повече. Пропуските, несполуките в работата, всичко, което беше необходимо, се струпа, за да ликвидира кариерата му, да унищожи завинаги надеждите му и да го обрече на изгнание на чуждата планета…

Седна на кревата, придърпа с пета хвърлените на пода панталони, обу ги, пъхна крака в обувките и стана.

Тясна, мръсна стаичка. И евтина. Ще дойде ден, когато и такава няма да му бъде по възможностите. Парите са към края и когато се свършат, ще се наложи да търси работа, каквато и да е работа. Може би е трябвало по-рано да се погрижи за това, а не да се влачи докрай. Но не можеше да се насили. Да се хване на работа, да отседне тук, значеше да признае поражението си, да сложи край на мечтата за връщане в къщи.

„Глупак — каза си той, — и какво те замъкна в Космоса?“ Ех, да се върне само у дома, на Марс, вече с въже не можеш го изтегли навън! Ще се прибере във фермата, ще се заеме със стопанството като стопанин, ще се ожени за Елена. Нека други глупци с риск за живота летят по Слънчевата система.

Романтика… Тя се върти в главите на момченцата, юношите с възторжени очи. Романтиката на далечните пътешествия из дебрите на Космоса сред лъчистите зеници на звездите, романтиката на пеещите двигатели, студената стомана, разсичаща тъмнината и безлюдната пустош, романтиката, въплътена в човешката плът и кураж.

Но романтика нямаше. Имаше тежък труд, постоянно напрежение и гнетяща тревога, разяждащ душата страх, който улавяше прекъсванията в работата на силовия механизъм… звънкия удар о металната броня… някоя от хилядите беди, дебнещи човека в Космоса.

Той взе от нощната масичка портфейла, пъхна го в джоба си, излезе в коридора и заслиза надолу по клатещата се стълба. Наклонена стара тераса и зеленина — неудържима, буйна зеленина по земята. Неприятен, отвратителен цвят, който зашеметява и предизвиква вътрешен отпор. Всичко е зелено: трева, храсти, всяко дърво. Ако ги гледаш дълго, почва да ти се струва, че зеленината пулсира, трепти от потаен живот и от нея няма друго спасение, освен да се скриеш някъде. Зеленина, силно слънце, изтощителен зной — всичко това прави Земята непоносима. Наистина от светлината можеш се скриеш, с топлината също можеш да се справиш, но зеленината е навсякъде.

Той излезе, като бъркаше в джоба си за цигари. Напипа смачкания пакет и в него — единствената смачкана цигара. Залепи я на устата си, изхвърли пакетчето и остана на вратата, размишлявайки какво да предприеме по-нататък.

Но това усилие на мисълта беше само външно, предварително знаене какво ще прави, нямаше избор. Едно и също се повтаряше всеки ден и вече колко седмици. Това ще бъде и днес, и утре, и други ден, докато не отиде и последният грош.

А после — да, а после накъде?

Да постъпи на работа и да се опита нещо да отделя? Да пести пари, докато стигнат за билет до Марс? Каквато и да е работа на кораба му е забранена, но нали те са длъжни да вземат пътници? Ех, тия пусти сметки… За да спести достатъчно, му са необходими двадесет години!