Клифърд Саймък - Големият преден двор

И все пак само преди няколко дни Тейн би се съгласил също сигурно, че в такава една идея в крайна сметка е фантастична и нереална. Но въпреки всичко тази идея бе осъществена. А след като веднъж се осъществеше една невъзможна идея, кое разумно същество искрено би твърдяло, че същото няма да стане и с втора такава идея?

Някой позвъни на вратата и Тейн стана, за да отвори.

Беше Ърни, нафтаджията.

— Хенри ми каза, че си искал гориво. Дойдох да ти съобщя, че ще можеш да го получиш една утре.

— Чудесно — отвърна Тейн. — Сега не ми трябва.

И той бързо затръшна вратата. После се облегна на нея, премисляйки. Все някога трябваше да се срещне лице в лице с тях. Не можеше вечно да държи вратата заключена и да се крие от света. Някой ден, рано или късно планетата Земя и той трябваше да се разберат по този въпрос.

Според него бе глупаво, че той мисли и постъпва по този начин, но нищо не можеше да се направи.

Тейн имаше нещо, от което Земята се нуждаеше… нещо, което Земята искаше или поне си мислеше, че иска. И все пак в крайна сметка отговорността беше негова. Беше се случило в неговата територия, в неговата къща. Дори без да подозира, той бе подпомогнал и подбудил събитията.

„А земята и къщата са мои“, казваше си гневно Тейн. „И този свят там е продължение на собствения ми двор. Независимо от това накъде отива и докъде стига, той е продължение на моя двор.“

Бийсли излезе от кухнята, а Тейн отиде във всекидневната. Таусър се бе сгушил върху седалката на креслото със златистата дамаска и леко похъркваше.

Тейн реши да го остави там. В края на краищата Таусър си бе заслужил правото да спи, където пожелае.

Тейн отиде до прозореца, минавайки покрай креслото. Навън се виждаше пустинята, стигаща чак до хоризонта, а пред прозореца, седнали един до друг, бяха мармотът с човешки ръст и Бийсли. Седяха с гръб към Тейн и гледаха към пустинята.

Изглеждаше някак естествено мармотът и Бийсли да седят рамо до рамо. Според Тейн те двамата имаха сякаш много общи неща.

А и беше добро начало — един човек и извънземно същество от друг свят бяха седнали заедно като приятели.

Тейн се опита да си представи как биха изглеждали тези свързани светове, към които сега Земята също принадлежеше и възможностите, произтичащи от факта на свързването, изведнъж като светкавица прорязаха съзнанието му.

Между Земята и онези други светове щеше да има връзка и какво щеше да последва от всичко това?

А и като се сетеше само… контактът всъщност бе установен вече, но без какъвто и да било драматизъм и така естествено, че срещата не му се бе сторила като кой знае колко важно и велико събитие. Защото там навън Бийсли и мармотът се бяха срещнали и ако всичко минеше по този начин, нямаше абсолютно никаква причина за тревога.

Ала Тейн се сети, че тази работа не бе случайна. Тя бе планирана и извършена с вещината на дългогодишна рутина. Този свят не бе първият, който мармотите откриваха. Нямаше да бъде и последният.

Малките, плъхообразни същества бяха пребродили космоса (човек дори не можеше да си представи колко светлинни години бяха пропътували те) в превозното средство, което Тейн бе изровил в гората. След като бяха дошли тук, те го бяха заровили в пръстта, навярно както дете би заровило купичката си в пясъка. Сетне бяха дошли в тази къща и бяха нагласили апарата, който бе превърнал къщата в тунел между два свята. А след като веднъж това бе сторено, нуждата да се прекосява космоса бе изчезнала завинаги. Имаше нужда обаче от един прелез, който да служи за връзка между планетите.

Малките, плъхообразни същества щяха да свършат своята работа и да си заминат, но не и преди да се убедят, че този път към тяхната планета ще издържи на всякакви нападения. Отвътре те бяха облицовали къщата с някакъв чуден материал, който устояваше на брадва, а без съмнение би устоял и на много повече от една най-обикновена брадва.

В маршова стъпка и индианска нишка съществата бяха изкатерили хълма, на който имаше осем космически кораба върху осем платформи. Сега обаче върху платформите на хълма имаше само седем кораба — плъхообразните същества си бяха отишли. А може би след време щяха да кацнат на друга планета и още една врата щеше да бъде отворена: връзка с още един свят.

Обаче беше нещо повече от това, мислеше си Тейн: беше също и връзка между народите на тези светове.

Малките плъхоподобни същества бяха изследователите-пионери, които търсеха планети, подобни на Земята. Съществото отвън, седнало до Бийсли, също трябваше да изпълни мисията си, а може би в бъдеще човекът също щеше да служи на някаква кауза.