Клифърд Саймък: Нещото в камъка

— Благодаря… но това е вече минало. Известно време ми беше много тежко, но успях криво-ляво да се съвзема. Не по тази причина съм тук. Казах ви, че бях тежко ранен…

— Мозъчна травма?

— Съвсем лека. Или поне така казаха лекарите — съвсем лека контузия, която щеше бързо да премине. Най-лошото беше счупените ми ребра и разкъсване на белия дроб.

— Но сега сте добре, нали?

— Съвсем здрав съм — отвърна Дейниълс. — Но от катастрофата мозъкът ми е някак различен. Сякаш имам нови сетива. Виждам и разбирам неща, които изглеждат невъзможни.

— Искате да кажете, че имате халюцинации?

— Не са халюцинации — сигурен съм. Мога да виждам в миналото.

— Какво имате предвид с това „да виждам в миналото“?

— Нека се опитам да ви обясня — рече Дейниълс, — точно как започна всичко. Преди няколко години купих една ферма в югозападен Уискънсин — място, в което да се заровя, да се скрия. След като жена ми и дъщеря ми вече ги нямаше, аз отбягвах хората и все още се криех, но имах нужда от къща, в която да си ближа раните. Може да ви звучи като самосъжаление, само че не е така. Опитвам се обективно да ви обясня защо постъпих така и защо купих фермата.

— Да, разбирам — отвърна Торн, — но не съм сигурен, че скриването от света е било най-разумното нещо за вас.

— Навярно не, но за мен тогава това беше решение. А и добре ми потръгна. Влюбих се в природата там. Тази част от Уискънсин е прастара. Преди четиристотин милиона години там е имало море. По някаква причина въпросната земя не е била осеяна с ледници през ледниковия период. Променила се е разбира се, но само в резултат на атмосферните влияния. Не е имало големи геологически размествания, нито силни ерозии. Нищо не я е безпокоило особено.

— Мистър Дейниълс — рече Торн малко раздразнено, — не виждам какво общо може да има всичко това…

— Извинете ме. Просто се опитвам да ви запозная с предисторията на това, за което дойдох да ви кажа. Започна много бавно и аз си помислих, че или полудявам и виждам неща, доказващи много по-сериозна мозъчна травма, отколкото лекарите бяха предполагали… или просто най-сетне откачам след трагедията. Започнах, видите ли, дълго да бродя из планината. Природата там е девствена, сурова и красива. Харесваше ми да се скитам сам. Ходенето ме изморяваше и нощем спях добре. Но на моменти планината се променяше… отначало едва забележимо… по-късно повече, а накрая тя се превърна в място, което никога не бях виждал не само аз, но който и да било друг.

Торн го изгледа навъсено.

— Искате да кажете, че планината се е превърнала в прастара местност?

Дейниълс кимна.

— Странна растителност — особени дървета. В онези времена разбира се не е имало трева, а подрастителност, състояща се от папрати и храсти… непознати зверове и чудати летящи същества. Саблезъби тигри и мастодонти, птерозаври и юинтатери, и…

— Всички наведнъж — прекъсна го Торн. — Едновременно?

— Ни най-малко! Периодите, които виждам, изглеждат истински. Всичко си беше на мястото. Отначало не знаех… но, когато се уверих, че не халюцинирам, поръчах да ми изпратят книги. Започнах да чета. Никога няма да бъда специалист разбира се, нито геолог, нито палеонтолог, но научих достатъчно, за да мога да разграничавам един период от друг и да зная какво всъщност наблюдавам в планината.

Торн извади лулата от устата си и я остави в пепелника, прокарвайки едрата си длан през своята буйна коса.

— Невероятно е — рече той. — Просто не може да бъде. Казахте, че това е започнало постепенно и бавно, нали?

— Първо на първо беше доста неясно — миналото някак мъгляво се наслагваше върху настоящето, после настоящето бавно избледняваше, а миналото се настаняваше на неговото място — истинско и неоспоримо. Но сега е различно. От време на време се появяват проблясъци, когато настоящето отстъпва на миналото… в повечето случаи обаче промяната настъпва като от магическа пръчка. Сегашният миг изчезва изведнъж и аз се озовавам в миналото. Навсякъде около мене само минало! И никакво настояще!

— Но вие всъщност не сте в миналото… искам да кажа, физически?

— В някои случаи изобщо не съм. Стоя си в настоящето, а далечните планини или долината на реката се променят. Но обикновено всичко около мене се променя, макар че най-странното нещо е, както и вие казвате, че всъщност аз не съм в миналото. Виждам го и ми се струва достатъчно истинско, за да не го забелязвам. Мога да се доближа до дадено дърво, да го докосна с ръка и да го почувствам, че е там. Но изглежда аз не мога да окажа никакво влияние върху миналото — като че ли изобщо не съм там. Зверовете не ме виждат. Приближавал съм се на метър от динозаврите. Те нито ме виждат, нито ме чуват, нито надушват. Ако го бяха сторили, да съм умрял вече десет пъти. Все едно, че се движа във филм с три измерения. В началото много се тревожех за евентуалните различия в земната повърхност: да не се събудя изведнъж от разходката си в миналото, заровен до кръста в някое възвишение, което отдавна би трябвало да е изчезнало. Но не става по този начин. Първо вървя в настоящето, а после изведнъж — в миналото. Като че ли някъде по пътя има врата, която отварям и преминавам от другата страна. казах ви, че всъщност не съм точно в миналото… но не съм и в настоящето. Опитах се да се снабдя с известно доказателство. Взех със себе си камера и направих снимки. Когато проявих филмите, върху тях нямаше нищо. Нямаше го миналото, но по-важното беше, че го нямаше и настоящето. Ако бях халюцинирал, камерата трябваше да улови настоящето. Но очевидно нямаше нищо, което камерата ми би могла да регистрира… Помислих си, че сигурно се е повредила или че съм сложил некачествена лента. Затова направих опит с няколко камери и няколко различни ленти, но нищо не се получи. Снимки не станаха. Все пак опитах да взема нещо друго. Когато се появиха цветя, откъснах няколко. Беше много лесно, но щом се върнах в настоящето, се оказах с празни ръце. Опитах се да взема и други доказателства. Мислех си, че не мога да взема само живи организми като цветята. Затова се помъчих да се сдобия с доказателства от нежива материя като камъните, обаче не успях… не успях нищо да донеса в настоящето.