Жан-Пол Сартр - Обяснение на „Чужденецът“

За него всичко е позволено. Невинен е като княз Мишкин, който живее във вечно настояще, обагрено от усмивки и безразличие. Невинен в цялата многозначност на думата — а и идиот, ако щете. Така става напълно ясно заглавието на романа. Чужденецът, когото господин Камю се стреми да обрисува, се числи именно към онези опасни невинни, скандални за обществото, понеже не приемат неговите правила на играта. Той живее сред чужденци, за които сам той е чужденец. Ето защо някои го обичат, подобно на Мари, любовницата му, която държи на него, понеже е „странен“, а други го мразят поради същата причина — като например тълпата в съда, чиято ненавист той осезаемо усеща да напира към него. Самите ние, които, отваряйки книгата, още не сме вникнали в абсурдната чувствителност, напразно бихме се опитали да го преценим според обичайните норми: той е чужденец и за нас.

И така, шокът от прочита на изречението: „Помислих си, че е минал още един неделен ден, че сега мама е погребана, че пак ще подхвана работата си и че в крайна сметка нищо не се е променило“ е търсен: той е резултат от първата ви среща с абсурда. Вие обаче навярно сте се надявали, че напредвайки в повествованието, болезненото ви чувство ще се разсее, че постепенно всичко ще бъде разяснено, осмислено, осветлено. Останали сте разочаровани: „Чужденецът“ не е книга, която обяснява; абсурдният човек не обяснява, а описва; „Чужденецът“ също така не е книга, която доказва. Господин Камю само предлага и не го е грижа да обосновава онова, което по принцип е необосноваемо. „Митът за Сизиф“ ни учи как да възприемаме романа. Там ние откриваме теорията за романа на абсурда. При все че абсурдността на човешката участ е единствената тема, „Чужденецът“ не е тезисен роман, не е плод на „доволна“ мисъл, която държи да приведе доказателства; напротив, той е дело на „ограничена, смъртоносна и разбунтувана“ мисъл и сам по себе си утвърждава ненужността на разсъждаващия разсъдък: „… изборът им (на великите писатели) да пишат образно, а не разсъдъчно, издава една тяхна обща мисъл: убеденост в безполезността на всякакъв обяснителен принцип и увереност в поучителното послание на чувствителната привидност.“ („Митът за Сизиф“) И тъй, самият факт, че господин Камю предоставя посланието си във вид на роман, разкрива у него горда скромност. Не примирение, а разбунтуваното признание на границите на човешката мисъл. Наистина, той е сметнал за свой дълг да съпроводи романното си послание с философски превод, какъвто именно е „Митът за Сизиф“, но по-нататък ще установим как следва да се възприема това удвояване. Тъй или иначе, наличието на въпросното тълкувание не накърнява самоцелността на романа. Действително, творецът в абсурда е изгубил дори илюзията, че произведението му е необходимо. Напротив, целта му е ние непрестанно да осъзнаваме неговата произволност, и би си избрал за мото думите „може и да не съществува“ , които Жид е искал да напише след края на „Фалшификаторите“. Може и да не съществува — като някой камък, като някоя река, като някое лице; това е настояще, което се предоставя простичко, подобно на всички настоящи мигове в света. То е лишено дори от субективната необходимост, която хората на изкуството на драго сърце изтъкват по повод на създаването на творбите си: „Не можех да не напиша тази книга, трябваше да се освободя от нея.“ В случая откриваме в класическа форма една тема от сюрреалистичния тероризъм: художествената творба е просто лист, откъснат от даден живот. Несъмнено, тя го изразява — но би могла и да не го изразява. Впрочем всичко е равностойно: да напишеш „Бесове“, или да изпиеш едно кафе. Следователно господин Камю не търси от читателя съсредоточеното съпричастие, изисквано от писателите, които са „отдали живота си на изкуството“. „Чужденецът“ е страничка, откъсната от неговия живот. И тъй като най-абсурдният живот би следвало да е най-безплоден, романът притежава прекрасна безплодност. Изкуството е излишно разточителство. Но нека не се плашим прекомерно — отвъд парадоксите на господин Камю съзирам няколко мъдри кантиански възгледа относно „крайността без край“ на прекрасното. Тъй или иначе, „Чужденецът“ е налице, откъснат от един живот, неоправдан, неоправдаем, безплоден, мигновен и вече загърбен от своя автор, изоставен заради други настоящи мигове. Така и трябва да го схващаме: като внезапно и кратко единение на две личности — автора и читателя — сред абсурда и отвъд основанията.

Читать дальше