Жан-Пол Сартр - Погнусата

— Това женче…

Замълчава и вяло се усмихва. Срещу нас старият борсов посредник милва Мариет по ръката и леко пъхти. След малко чувам:

— Нали ти казах оня ден…

— Какво си ми казал!

— За Виктор, че ще отиде при него. Какво има? — изведнъж пита той стреснато. — Не ти ли харесва?

— Не е вкусно.

— За нищо не ги бива — заявява той вещо, — не е като по времето на Екар. Знаеш ли къде е Екар?

— Нали бил в Домреми?

— Да де, ама откъде знаеш?

— От тебе, миналата неделя ми каза.

Тя хапва малко среда от хляба, който се валя върху книжната покривка. После е ръка приглажда хартията по ръба на масата и колебливо изрича:

— Ама не си прав. Сюзан не е такава…

— Може, пиленце, може — отвръща той разсеяно. Шари с поглед, за да открие Мариет, прави й знак.

— Горещо е.

Мариет свойски се опира на края на масата.

— Топло е, да — плачливо издумва жената. — Тук е задушно и говеждото е жилаво, ще се оплача на собственика, не е като едно време, Мариет, я открехнете малко прозореца.

Съпругът отново се захилва:

— Абе ти не я ли видя как си върти очите?

— Кога, душко?

Той ядно и присмехулно подражава на тона й:

— Кога, душко, кога, душко! Ама че си завеяна — все едно падаш от небето.

— За вчера ли говориш? Добре де.

Той се смее, зареял поглед в пространството, и много бързо, някак прилежно, изрича:

— Ококорила беше очи като плочи.

Толкова е доволен, че сякаш забравя какво е искал да каже. Тя на свой ред се развеселява без злонамереност.

— Ха-ха, хитрушан си ми ти. — Лекичко го тупва по рамото. — Хитрушан, хитрушан.

Той повтаря още по-самодоволно:

— Очи като плочи.

Но тя вече не се усмихва:

— Не, тя е свястна жена, сериозно ти говоря.

Той се навежда към нея и дълго й шушне на ухото. За миг тя го гледа зяпнала, с леко напрегнато и ухилено лице, сякаш всеки миг ще се разкикоти, после внезапно се отдръпва и го одрасква по ръката.

— Не е вярно, не е вярно.

С благоразумен и сговорчив тон той обяснява:

— Слушай, душко, ами че нали той сам си каза: ако не беше вярно, щеше ли да го казва?

— Не, не, няма такова нещо…

— Ама нали той го каза — представи си, че… Тя се разсмива.

— Смея се, понеже се сетих за Рьоне.

— Да.

Той също се разсмива. Тихо и важно жената добавя:

— Значи е разбрал във вторник.

— В четвъртък.

— Не, във вторник, заради оная работа…

Тя очертава във въздуха нещо като елипса.

Дълго мълчание. Съпругът отопява соса със залък хляб. Мариет сменя чиниите и им донася плодови пити. След малко и аз ще си поръчам плодова пита. Внезапно жената някак замечтано, с горда и леко възмутена усмивка провлачено изговаря:

— Ама и ти си един!

В гласа й се долавя такава похотливост, че на мъжа сякаш нещо му трепва и той я погалва по тила с тлъстата си ръка.

— Мълчи, Шарл, страшно ми действаш, миличък — шепне тя и се усмихва с пълна уста.

Правя опит да зачета отново:

— А откъде да взема?

— Купи!

— Ами ако ме срещне господарят?

Отново чувам жената, която казва:

— Ех, че смях ще падне, като разправя на Март…

Съпрузите притичват. След плодовата пита Мариет им поднася сушени сливи и жената съсредоточено и изискано плюе костилките в лъжичката си. Загледан в тавана, мъжът тактува по масата някакъв марш. Изглежда, естественото им състояние е мълчанието, а речта е лека треска, която ги спохожда от дъжд на вятър.

— А откъде да взема?

— Купи!

Когато излязох от бирария „Везелиз“, часът беше близо три; с цялото си отмаляло тяло чувствах следобеда. Не своя следобед, а техния, онзи, който стоте хиляди бувилски жители щяха да изживеят съвместно. Сега, след дълъг и обилен празничен обяд, те ставаха от трапезата и нещо бе мъртво за тях. Неделният ден беше изчерпал крехката си младост. Трябваше стомасите им да смелят пилето и плодовата пита, а те да се облекат за разходката по стъргалото.

Звънецът на кино „Елдорадо“ отекваше в бистрия въздух. Този звън посред бял ден беше от обичайните неделни шумове. Над сто души се бяха наредили на опашка покрай зелената стена. Жадно очакваха часа на гальовния мрак, на отмората и самозабравата, часа, в който екранът щеше да засияе като бяло камъче под вода, да заговори и да забленува вместо тях. Напразен копнеж: душите им щяха да си останат някак свити, понеже те твърде много се бояха да не би по някакъв начин да опропастят жадуваната неделя. И днес като всяка седмица щяха скоро да се разочароват — филмът ще е глупав, съседът ще пуфка с лула и ще храчи по пода, Люсиен ще се държи сопнато, една добра дума няма да му се откъсне от устата или пък тъкмо днес, когато веднъж са се наканили да отидат на кино, ще се обади старата болежка в гръбнака. И днес като всяка седмица глухи, дребни ядове скоро ще плъпнат в тъмния салон.