Жан-Пол Сартр - Погнусата

Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.

Сутринта бях забравил, че е неделя. Излязох и както обикновено поех по улиците. Носех „Йожени Гранде“. Сетне, както открехвах решетестата врата на градската градина, изведнъж ми се стори, че нещо ми прави знак. Градинката беше безлюдна и гола. Само че… как да кажа? Изглеждаше различна от друг път — усмихваше ми се. За миг останах опрян на решетката, после внезапно разбрах, че е неделя. Изписано бе по дърветата, по моравите, подобно на лека усмивка. Не можеше да се предаде, просто би трябвало много бързо да изрека: „Зиме, през една неделна утрин в градската градина.“

Пуснах вратата, извърнах се към сградите и към приветливите улици и полугласно казах: „Неделя е.“

Неделя е — отвъд доковете, по протежение на морето, край сточната гара, навред около града се тъмнеят празни хангари и неподвижни в мрака машини. Във всички къщи мъже се бръснат зад прозорците, отмятат глава и се взират ту в огледалото, ту в мразовитото небе, за да отгатнат дали времето ще е хубаво. Публичните домове отварят вратите си за първите посетители — селяни и войничета. В черквите, сред светлината на вощениците един човек пие вино пред коленичилите жени. Из всички предградия, между безкрайните зидове на фабриките, се точат дълги черни редици и бавно напредват към центъра на града. За да ги пропуснат, улиците са приели вида, свойствен за дни на размирици — освен по улица „Турньобрид“, магазините навред са надянали железните си брони. Скоро черните колони мълком ще нахлуят из притихналите квартали: първо ще се появят железничарите от Турвил със своите жени — работнички от сапунените фабрики в Сен Семфорен, а подир тях — дребните буржоа от Жукстбувил, тружениците от предачниците „Пино“ и множество занаятчии от предградието Сен Максанс; жителите на Тиераш ще пристигнат последни с трамвай, в единадесет часа. Скоро неделният мравуняк ще загъмжи между затворените магазини и залостените врати.

Часовникът отмерва десет и половина и аз тръгвам — в този неделен час Бувил предлага забележително зрелище, но за да присъстваш на него, не бива да изпуснеш гражданството, което се разотива след тържествената литургия.

Уличката „Жозефин Сулари“ е мъртва, с лъх на изба. Ала както всяка неделя, сега тя е изпълнена с мощен шум, сякаш от прибой. Свивам по улица „Президент Шамар“, където къщите са триетажни, с дълги бели транспаранти. Там са канторите на нотариусите и тя цяла жужи от празнична гълчава. В пасаж Жийе шумът е още по-силен и аз го разпознавам — шум от човешко присъствие. После вляво изведнъж избухва своеобразен взрив от светлини и звуци. Стигнал съм до целта — улица „Турньобрид“, остава ми просто да се влея в потока на себеподобните си, за да наблюдавам как благопорядъчните господа отлагат шапки за поздрав.

Само преди шестдесет години никой не би дръзнал да предвиди какво приказно бъдеще очаква улица „Турньобрид“, днес наричана от населението на Бувил „Малкото Прадо“. Попадала ми е карта от 1847 година, на която тя дори не е отбелязана. Тогава вероятно е била мрачен и зловонен проход, а по настилката й е криволичела вадичка, по която са плували рибешки глави и карантии. В края на 1873 година обаче Националното събрание постановило, че построяването на черква на връх Монмартър ще бъде общественополезно дело. Няколко месеца по-късно бувилската кметица имала видение — явила й се света Сесил, на чието име била кръстена, и я обсипала с укори. Недопустимо било градските първенци всяка неделя да тънат в кал до уши по друмищата, докато се доберат до черквите „Свети Ре“ или „Свети Клодиен“, за да присъстват на службата редом с дребните занаятчии. Нима Националното събрание не дало пример за подражание? Благодарение на покровителство свише Бувил процъфтявал — не подобавало ли да се съгради катедрала в знак на признателност към господа бога?

Видението подействало убедително. Градският общински съвет се събрал на историческо по своето значение заседание и епископът склонил да събира даренията. Оставало само да се избере място. Старите родове на търговци и корабопритежатели били на мнение сградата да се построи на връх Зелено бърдо, където се намирали техните домове, та да можела света Сесил да бди над Бувил, както базиликата „Сакре Кьор“ над Париж. Ала новобогаташите от булевард „Маритим“, все още, малобройни, но твърде влиятелни, се оказали костелив орех — нямали нищо против да дадат необходимите средства, но при условие черквата да бъде издигната на площад „Маринян“; щом плащали за черква, полагало им се да я използват по своя угода. Била им добре дошла възможността да натрият носа на горделивата буржоазия, която се държала с тях като с парвенюта. Епископът предложил компромисно решение и определили мястото на еднакво разстояние от Зелено бърдо и от булевард „Маритим“, на площада при Рибните хали, преименуван по този случай площад „Света Сесил“. Гигантската сграда била завършена през 1887-а и стойността й възлязла на не по-малко от четиринадесет милиона.